Жозе Родригеш душ Сантуш говори за фактите и фикцията в новия му роман „Героичната арка“. Ето какво сподели именития автор:
Годините, в които сте живели в Макао, бяха ли достатъчни, за да опишете достоверно атмосферата в книгата, или трябваше да се върнете там и да направите проучване?
Разбира се, фактът, че съм живял в Макао, беше от решаващо значение за мен, за да мога да предам духа на мястото през онези дни. Живях в Макао между 1979 и 1983 г. и тогава градът беше много различен от днешния – не само със своята архитектура, но и със социалната, културната и политическата си среда.
В книгата използвам доста исторически източници, както обикновено правя. Също така използвах информация от стари книги и вестници, интервюирах хора от онова време. Не беше необходимо да пътувам до Макао специално за това, но се възползвах от посещението на местен литературен фестивал. Посетих някои от местата, където се развива действието в романа. Сред тях беше Грандхотелът, който през 1940 г. е бил най-високата сграда в Португалската империя и е частично окупиран от японците през Втората световна война.
Вие записахте видео за книгата, в което говорите на кантонски език (един от основните езици от китайската езикова група). Имахте ли нужда от помощ, или все още помните толкова добре кантонския?
Получих помощ. Спомням си някои неща, разбира се, но това не е достатъчно. Освен това със сигурност някои интонации са погрешни. Кантонският е много фин в това отношение.
Колко дни ви отне написването на книгата? За кое отделихте повече време – за проучването или за самото писане?
Не знам как да преброя часовете или дните за създаване на книгата. Всъщност няма значение. Знам само, че това беше тежка задача, но тъй като обичам темата, не го усетих като работа. За мен беше чисто удоволствие.
Книгата е написана толкова реалистично, че за читателя е невъзможно да раздели фактите от фикцията. За вас, като автор, ясно ли е това разделяне?
Почти всичко, което съм написал, се е случило. Схватките на остров Лапа, конфронтацията на португалската полиция и японските военни. Художествена измислица е историята за любовницата на португалския губернатор, както и любовта между рускинята и Лобо, но дори и те не са съвсем измислени. Все пак колко португалски губернатори не са имали китайски любовници? Колко руски балерини не са се забъркали с португалски мъже? Жорже Лобо не беше ли женкар? Така че дори художествената измислица в книгата не е точно измислица и в нея има доза истина.
Вашето писане, поне в повечето глави от романа, представя миниистории, които постоянно се преплитат – като в телевизионен сериал. Смятате ли, че може да се направи сериал, базиран на вашата книга, или подобно нещо дори не ви минава през ума, когато пишете?
Всичките ми романи са много визуални. Това, което правя, е като холивудска продукция, само че с думи. Читателят се превръща в режисьор и създава филм в ума си. Реализацията на филм или телевизионен сериал зависи от интереса на продуцент и финансирането.
Смятате ли да се върнете в Макао в някой от своите бъдещи романи?
За момента не смятам да го правя. Пиша за това, което ме вълнува в момента.
Книга с бели страници стана бестселър в Италия
Откъс от „Време за милост“ на Джон Гришам
