XI
Две по две прави четири. Четири по четири – шестнадесет. Шестнадесет по шестнадесет – двеста петдесет и шест. Двеста петдесет и шест пъти по двеста петдесет и шест прави… О, това е вече твърде много. Добре тогава, две по три прави шест. Шест по шест прави тридесет и шест. Тридесет и шест по тридесет и шест – петстотин седемдесет и шест. Петстотин… по дяволите, няма никакъв смисъл. Само дотам можеше да стигне.
Това е неприятното с числата. Стават толкова големи, че не можеш вече да ги контролираш, пък дори и да можеш, не стигаш доникъде. Опитай нещо друго. Лягам и слагам. Сега лягам да спя. Слагам тези цветя на масата. Оставям ги да лежат на ма-сата. Лягам да спя. Той лежа там три часа. Слагам тази книга. А защо, по дяволите, не просто тъй, слагам я и край? Кой е там? Кого е там? От кой за кого и от кого за кой? Между теб и мен и стълба. Между теб и мен. Между нас. Така е много по-добре. Няма никой като нея. Никой такъв, каквато е тя. Няма никой такъв, каквато е тя. Няма никой като нея. Никой като нея.
Дейвид Копърфийлд живееше в трудни времена и го дадоха чирак при мистър Микобър, който вярваше, че нещата ще се оправят. Имаше и някаква леля Дорити или нещо такова. Дейвид избяга при нея. Майка му имаше големи кафяви очи и беше мила, а Баркис бе готов да помогне. Бащата беше умрял. Старият Скрудж беше циция, а Малкия Тим казваше: Господ всички ни да благослови! Имаше един пудинг, кръгъл като артилерийски снаряд. Малкия Тим бе сакат. Последният Мохикан беше от племето ирокези. Така ли бе, или не и къде се появяваше Кожения чорап?
Половин левга, половин левга, половин левга напред. В долината на смъртта яздеха шестстотинте. Достойните шестстотин души. Устрем, воля, жребий твърд към победа или смърт. Нищо повече. Падне ли слана в лехата, влезе ли зърно в хамбара или пуяк щом тарамта рамта рамта да се кара. Не, не това. По-добре нещо друго.
Планетите са осем. Земята, Венера, Юпитер, Марс, Меркурий. Една, две, три, четири, пет. Още три. Не ги знаеше. Звездата трепти, а планетата има постоянно излъчване. Не можеше да си спомни. Да нямаш други богове освен Мен. Не убивай. Почитай баща си и майка си. Не пожелавай вола на ближния си, нито роба му, ни робинята му, ни осела му. Не кради. Не прелюбодействай. Не е достатъчно. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени гладните и жадните за правда, защото ще направят това и това, не можеше да си спомни. Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води. Помаза главата ми с елей. Чашата ми е препълнена. Да-а, нищо че вървя по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото твоят жезъл и твоята пӚлица ме успокояват. Тъй благостта и милостта да ме придружават през всички дни на живота ми, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни. Това беше доста добре. Дотук възможно най-добре.
По дяволите, бедата му е, че не знае нищо. Едно-едничко нещо не знае. Защо не са го научили на нещо, което да си спомня? Защо няма за какво да мисли? Ето че друго не може да прави, освен да мисли, а няма за какво да се захване. Единствено себе си помни и живота си, а това е лошо. Само умът му е останал и той трябва да намери за какво да го използва. Но ето че не може да си служи с него, защото не знае нищо. Когато се опитва да мисли, вижда, че е неук като дете.
Ако си спомняше някоя книга глава по глава, щеше да си лежи и да си я чете и препрочита наум. Но не си спомняше нищо. Не си спомняше дори за какво се разказват, камо ли отделни глави. Само оттук-оттам по малко. Не че не можеше да си спомни. Той просто никога не бе обръщал особено внимание на тези книги, така че нямаше за какво да си спомня. Той беше човек, беше жив, дълго щеше да бъде жив и трябваше да прави нещо, да мисли за нещо. Трябваше да започне да се учи като малко дете. Да се съсредоточи. Да започне от самото начало. Трябваше да започне с една идея.
Идеята бе пуснала кълнове в съзнанието му, без самият той да знае откога, и тя гласеше, че най-важното нещо е времето. Спомни си от стара история в десети клас, че много, много отдавна, още преди Христа, първите разумни хора са мислели за времето. Наблюдавали са звездите и са измислили седмицата, месеца и годината, за да измерват времето по някакъв начин. Много умно са постъпили, защото ето че той беше горе-долу в същото положение и бе разбрал, че времето е най-важното нещо на света. Единственото реално нещо. Времето е всичко.
Ако следиш времето, ще се контролираш и ще вървиш в крак със света, но изгубиш ли дирята му, тогава и ти си загубен. Последното, което те свързва с хората, изчезва и ти оставаш съвсем сам. Спомни си как граф Монте Кристо, хвърлен в тъмницата, е отбелязвал времето в непрогледния мрак. Спомни си как Робинзон Крузо внимателно е следил времето, макар никога да не са му предстоели срещи. Независимо колко си откъснат от хората, ако имаш някаква представа за времето, значи си в един и същи свят с тях, част от тях, но изгубиш ли нишката на времето, другите те изпреварват, а ти оставаш сам, в безтегловност, изгубил всичко завинаги.
Знаеше само, че в един септемврийски ден през 1918 г. времето бе спряло. Отнякъде се чу писък, той се хвърли в една землянка и всичко се заличи, времето се изгуби. От онзи миг досега бе изтекло много време, което той никога нямаше да си възвърне. Дори и да измисли начин от сега нататък да следи времето, изгубеното ще си остане и той винаги ще догонва другите. Не можеше да си спомни нищо след експлозията, додето не дойде на себе си и не разбра, че е глух. Раните му бяха много сериозни и сигурно бе лежал в безсъзнание две седмици, два месеца, шест месеца, преди да се събуди, кой можеше да каже? А по-късно припадъците и свестяванията, и дългите периоди, в които блуждаеше между мислите, сънищата и спомените.
Когато си в пълно безсъзнание, времето не съществува, то изтича при щракване с пръсти – буден си и щрак! – отново си буден, без да имаш представа за изтеклото време. Дори когато си на ръба на безсъзнанието, времето пак ти се струва по-кратко, отколкото на нормалния човек, защото всъщност си полубуден, полуобезумял и то се свива в теб. Казваха, че майка му се мъчила три дни, докато го роди, и въпреки това, когато всичко свършило, мислела, че мъките ѝ са траяли само десетина часа. Макар че страдала, времето ѝ се сторило по-кратко, отколкото всъщност е било. Ако всичко това е вярно, той сигурно е загубил повече време, отколкото предполага. Може дори да е за-губил година или две. От тази мисъл го полазиха тръпки. Обзе го страх, макар и не някакъв обикновен страх, а по-скоро паника, панически ужас да не изчезнеш за самия себе си. Догади му се.
Тази идея, идеята да улови времето и да се върне към живота, бе започнала отдавна да се заражда у него, но досега не бе имал възможност да се съсредоточи върху нея. Ту се бе унасял в сънища, ту изведнъж бе потъвал в мисли за съвсем различни неща. По едно време му хрумна, че посещенията на сестрата ще разрешат проблема. Не знаеше по колко пъти на денонощие тя влиза в стаята му, но сигурно имаше някакъв график. Трябваше само да брои – първо секундите, после минутите и часовете между всяка нейна визита, докато преброи двадесет и четири часа и след това да следи дните, като брои посещенията ѝ. Нямаше опасност да сгреши, защото вибрациите от стъпките ѝ винаги го събуждаха. А ако случайно интервалите между визитите ѝ се нарушаха, щеше да се води всеки ден по позивите на червата си или по други неща, които се вършеха по два, три или четири пъти на седмица, като например къпането, смяната на бельото и на маската. Ако и някоя от тези процедури се променеше, щеше да се ръководи от останалите.
Виж още:
