Из „Доброжелателните“ на Джонатан Лител

Сега малко математика. Конфликтът със СССР продължи от 22 юни 1941-а три часа сутринта до, официално, 8 май 1945-а 23 ч. 01 мин., което прави три години, десет месеца, шестнадесет дни, двадесет часа и една минута, или закръглено – 46,5 месеца, или 202,42 седмици, или 1 417 дни, или 34 004 часа, или 2 040 241 минути (като броим допълнителната минута). За така наречената програма за „Окончателното решение“ ще приемем същите дати; преди това нищо още не е решено, нито систематизирано, еврейските загуби са случайни. Да сведем сега едните цифри до другите: за германците това прави 64 516 убити месечно, или 14 821 убити седмично, или 2 117 убити дневно, или 88 убити на час, или 1,47 убити на минута, това средно всяка минута на всеки час на всеки ден на всеки месец на всяка година в продължение на три години, десет месеца, шестнадесет дни, двадесет часа и една минута. За евреите, включително съветските, получаваме около 109 677 убити месечно, или 25 195 убити седмично, или 3 599 убити дневно, или 150 убити на час, или 2,5 убити на минута за същия период. От съветска страна накрая имаме към 430 108 убити месечно, 98 804 убити седмично,

14 114 убити дневно, 588 убити на час, или 9,8 убити на минута за същия период. Което общо в моето поле на действие прави средно 572 043 убити месечно, 131 410 убити седмично, 18 772 убити дневно, 782 убити на час и 13,04 убити на минута, всяка минута на всеки час на всеки ден на всяка седмица на всеки месец на всяка година от дадения период или, за да си припомним, три години, десет месеца, шестнадесет дни, двадесет часа и една минута. Нека онези, които не вземат на сериозно тази допълнителна минута, наистина малко педантична, да имат предвид, че това прави все пак средно 13,04 загинали в повече и, ако могат, нека си представят тринадесет души от тяхното обкръжение, убити за една минута. Можем също да пресметнем интервала време между всяка смърт: това средно ни дава по един мъртъв германец на всеки 40,8 секунди, един мъртъв евреин на всеки 24 секунди и един мъртъв болшевик (смятайки и съветските евреи) на всеки 6,12 секунди, или всичко средно по един мъртъв на всеки 4,6 секунди, това за целия гореспоменат период.

Сега, основавайки се на тези цифри, вие сте в състояние да извършите конкретни упражнения за въображението. Например вземете часовник в ръка и бройте един убит, двама убити, трима убити и т.н., на всеки 4,6 секунди (или на всеки 6,12 секунди, 24 секунди или 40,8 секунди, ако имате някакво лично предпочитание), като се опитвате да си представите тези един, двама, трима убити, все едно че са пред вас, в редица. Ще се убедите, упражнението е подходящо за размисъл. Или вземете някоя друга, по-скорошна катастрофа, която ви е впечатлила силно, и направете сравнение. Например, ако сте французин, разгледайте вашето малко алжирско приключение, което толкова травмира сънародниците ви. В него загубихте 25 000 души за седем години, като смятаме и злополуките: това отговаря на малко по-малко от един ден и тринадесет часа убити на Източния фронт; или пък на около седем дни убити евреи. Естествено, не включвам алжирските загуби: тъй като във вашите книги и предавания почти никога не говорите за тях, те сигурно не представляват нищо особено за вас. При това вие сте убили десет за всеки един от вашите загинали – достойно за уважение усилие, дори сравнено с нашето. Спирам тук, бихме могли да продължим дълго; приканвам ви да се поизмъчите сами, докато земята се продъни под краката ви. Аз нямам никаква нужда: отдавна вече мисълта за смъртта е „по-близо до мен от вената на врата ми“, както така хубаво е казано в Корана. Ако някога успеете да ме накарате да се разплача, сълзите ми биха прогорили лицето ви.

Изводът от всичко това е, ако ми позволите един последен цитат, обещавам, както добре бе казал Софокъл: „От всичко, най-вече трябва да предпочиташ да не си се родил.“ Впрочем Шопенхауер бе написал почти същото: „Най-добре би било да няма нищо. Тъй като на земята съществува повече болка, отколкото удоволствие, всяко удовлетворение е само временно, създава нови желания и нови беди, а агонията на разкъсваното животно е по-голяма от удоволствието на разкъсващия.“ Знам, това са два цитата, но идеята е една и съща: в действителност живеем в най-лошия от всички възможни светове. Разбира се, войната свърши. Разбрахме урока, това повече няма да се случи. Но дали сте напълно сигурни, че сме разбрали урока? Сигурни ли сте, че това повече няма да се случи? Сигурни ли сте въобще, че войната е свършила? В известен смисъл войната никога не е свършвала или пък ще свърши чак когато и последното дете, родено в последния ден на сражения, ще бъде погребано здраво и право, и дори тогава ще продължава в тези деца, после и в техните, докато накрая наследството се поразводни, спомените се разнищят и болката се смекчи, дори ако и тогава вече всички отдавна да са забравили и всичко това да се е превърнало във вехти истории, които даже не могат да уплашат децата, и още по-малко – децата на умрелите, и на тези, които биха желали да бъдат – умрели, искам да кажа.

Отгатвам мислите ви: Ето един зъл човек, казвате си вие, лош човек, накратко, един във всяко отношение мръсник, който по-скоро би трябвало да гние в затвора, отколкото да ни занимава с обърканата си философия на полуразкаял се бивш фашист. Относно фашиста, нека не смесваме всичко, а относно въпроса за моята наказателна отговорност, не съдете предварително, още не съм ви разказал историята си; що се отнася до моята морална отговорност, позволете ми няколко съждения. Политическите философи често са обръщали внимание, че по време на война гражданинът, поне от мъжки пол, губи едно от най-основните си права, това на живот, и то още от времето на Френската революция и въвеждането на военната повинност, сега почти всеобщо прието правило. Но рядко отбелязват, че същият този гражданин губи едновременно и друго едно право, също толкова основно, а за него може би и още по-важно, що се отнася до представата, която изгражда за себе си като цивилизован човек: правото да не убива. Никой не пита за вашето мнение. Застаналият над общия гроб мъж в повечето случаи не е искал да бъде там, точно както и този, който лежи, мъртъв или умиращ, на дъното на същия гроб. Ще възразите, че да се убие войник в бой не е същото като да се убие невъоръжен цивилен; военните закони разрешават едното, но не и другото; общественият морал – също.

Със сигурност добър абстрактен аргумент, но който въобще не е съобразен с обстоятелствата около въпросния конфликт. Съвсем произволно правената след войната разлика между „военните операции“, съизмерими във всички останали конфликти, и „жестокостите“, вършени от малцинство садисти и умопобъркани, е, както се надявам да докажа, утешителна измислица на победителите – на западните победители, би трябвало да уточня, защото, въпреки своята реторика, руснаците винаги са разбирали за какво става дума: Сталин, след май 1945-а, и когато приключиха предназначените за общественото мнение пози, безумно се забавляваше с въображаемото „правосъдие“, той имаше нужда от суровост, от конкретност, от роби и средства, за да възстановява и изгражда, а не от угризения, нито от оплаквания, защото знаеше не по-зле от нас, че умрелите не чуват, плачовете и угризенията никога не са добавяли мръвка в супата. Не пледирам Befehlnotstand, толкова ценената от нашите добри немски адвокати принуда под заповеди. Каквото съм направил, съм го правил напълно съзнателно, вярвайки, че е било мой дълг и е трябвало да се направи, колкото неприятно и долно да е било. Тоталната война е и това също: вече не съществуват цивилни, и между обгазеното или застреляно еврейско дете и загиналото под запалителни бомби немско дете разликата е единствено в средствата; и двете смърти са еднакво напразни, нито една от тях не съкрати войната дори и със секунда; но и в двата случая човекът или хората, които са ги убили, са вярвали, че е било правилно и необходимо; ако са се лъгали, кого трябва да съдим? Казаното от мен остава вярно, въпреки че изкуствено отделят от войната това, което еврейският адвокат Лемпкин нарече геноцид, отбелязвайки, че поне през нашия век все още е нямало геноцид без война, че геноцидът не съществува извън войната, и както при войната, става въпрос за колективно явление: съвременният геноцид е процес, наложен на масите, от масите и за масите.