TРЕТА ГЛАВА
Някой много е бързал да си тръгне. – Груб глас остърга по гръбнака ми като тъп нож.
Идваше от заплашителния мъж, който се беше изтегнал пред мен, качил крака на масата, която Райдър толкова старателно беше издялал преди много лета.
Връхлетя ме такъв панически ужас, че не можех да мисля за нищо друго. Устата ми пресъхна и не успявах да преглътна. Не изгубих и миг повече да оглеждам сцената пред мен – врътнах се на пета и понечих да се затичам с всички сили. Но млад войник с белези от шарка по лицето с лекота ме дръпна обратно за косата.
Заболя ме и изписках.
Вратата се затръшна зад мен, когато войникът ме изтегли вътре, а металическата миризма на кръв ме блъсна в носа. Погледът ми обходи стаята – в ъгъла по дървения ни под кървеше войник с бръсната глава и тясна ониксова униформа, видимо твърде малка за едрата му фигура. Зееща рана почти го разполовяваше, а двамата равнодушни войници от двете му страни я тъпчеха безуспешно с парцали. Едрият войник стенеше в агония и силата в пръстите ми трепна, копнееща да му помогне въпреки професията и произхода му.
Стараех се да не мисля що за конвой едва не губи един от своите, но въпреки това пак нахлува в хорските домове и лови млади момичета за косите, все едно е детска игра.
Всички войници бяха облечени в черни кожени доспехи, някои украсени със сребърни капси. Една част носеха тъмни шлемове, които напомняха на издълбани страшни черепи и проблясваха на мъждукащата светлина на свещите в кухнята. Други изобщо нямаха шлемове, което беше още по-плашещо, защото виждах окървавените им, студени лица.
Никой не изглеждаше притеснен от ужасяващата сцена, която се разиграваше в ъгъла. Изобщо не приличаха на нашите мъже, които в сравнение с тях изглеждаха като хлапета – каквито всъщност си бяха. Тези тук бяха застрашителни, безжалостни воини, които не са вкарани насила във войската, а най-вероятно цял живот са се обучавали да убиват и само да убиват.
И какво друго бих могла да очаквам? Безпощадният ониксов крал беше прочут със своята жестокост, а армията си беше изградил по свое подобие.
– Как ти е името, момиче? – попита същият войник, който бе проговорил.
Беше един от мъжете, чиито кожени ризници бяха украсени с малки сребърни капси. Не носеше шлем и имаше четвъртито лице и малки очички; изобщо не личеше някога да се е усмихвал.
Разпознавах този тип мъже на секундата. Не по външност, а по ръмженето, по студената самоувереност. По стаения зад очите гняв. Бях израснала с един от тях. От устните ми се откъсна треперлив дъх.
– Арвен Валъндейл. А вашето?
Мъжете изхихикаха и от тях на вълни се разнесоха презрение и жестоко съжаление. Без да искам, се свих в себе си.
– Може да ме наричаш лейтенант Бърт – заяви той и устната му се изви.
– Приятно ми е.
Сега се разсмяха по-силно, окуражени от водача си.
Прехапах език; у тях имаше нещо, което не можех да облека в думи. Сякаш излъчваха мощ. Затреперах и колената ми взеха да се блъскат едно в друго в неравномерен ритъм. Нищо чудно, че тези чудовища бяха убили с лекота конвоя на Райдър. Мълчаливо благодарих на Камъните, че той някак се е измъкнал жив.
– Предлагам ти да приключваме по-бързичко, не всеки от другарите ми би ти оказал такава милост. Проследихме един младеж до тази къща. Той открадна сериозна сума от нас и си я искаме обратно. Ако ни кажеш къде е, ще те убием бързо. Звучи ли ти справедливо?
Събрах колена и потиснах възклицанието си.
– Не познавам мъжа, който живее тук. – Преглътнах тежко, ровейки в ума си за издайнически следи в къщата, които биха могли да ме свържат с Райдър. – Идвах просто да помоля за малко мляко. Видях, че имат крава.
Бърт стисна устни в тънка линия.
Секундите се нижеха, докато обмисляше следващия си ход. Знам, че беше усетил лъжата ми. Изобщо не ме биваше да лъжа. Сърцето ми заблъска в гърдите. Той ми се усмихна с празни очи, после кимна на мъжа с белезите, който все така държеше плитката ми увита около китката си.
– Тогава я убий. Нямаме полза от нея. Войникът зад мен се поколеба за кратко, но ме повлече към входната врата.
– Чакайте! – примолих се. Мъжът се спря и сведе поглед към мен. В тъмнокафявите му очи се четеше единствено жестокост. Помъчих се да мисля много, много бързо.
– Онзи, раненият – казах директно на Бърт, – ще умре след броени минути, ако не получи помощ. Бърт се изсмя хрипливо.
– Кое те кара да мислиш така? Провисналите му черва ли?
– Аз съм лечителка – заявих, събирайки несъществуващия си кураж. – Запушват раната му погрешно. Ще получи натравяне на кръвта.
Вярно беше. Мъжът се гърчеше, а от корема му се изливаха реки от кръв и попиваха в дъските на дома ми. Бърт поклати глава.
– Не мисля, че дори такава като теб може да го спаси. Само че грешеше.
– Позволете да го излекувам в замяна на живота си.
Бърт задъвка вътрешността на бузата си. Примолих се на всички Камъни животът на този едър, подпухнал, умиращ мъж да има някаква стойност за тях. Изминаха минути. Цели животи.
– Всички вън – излая накрая Бърт на останалите.
Издишах продължително и бавно, а хватката около косата ми се отпусна. Разтрих тила си; чувствах го насинен и ме болеше. Но сега това беше последната ми грижа. Войниците се изнесоха тежко един след друг. Дори двамата, които се грижеха за ранения, се изправиха, без да задават въпроси, и се изнизаха през вратата с безизразни лица, оставяйки ме сама с Бърт и мъжа на пода. Лейтенантът спусна крака от масата и стана с въздишка. Изпука врата си, привидно изморен от този развой на събитията, и ми кимна да приближа умиращия. Краката ми се движеха като олово във вода, докато не приклекнах до него, а Бърт се надвеси над мен.
– И без това би било много жалко – изрече той по-близо до лицето ми, отколкото ми се искаше. – Такова мило, нежно момиче. Да умре така бързо. Преди да сме се възползвали хубавичко от нея. – Той миришеше на пиво и се дръпнах, което само му достави удоволствие. – Закърпи го и ще видим в колко великодушно настроение съм.
Обърнах се към ранения, чието лице беше ужасена маска. Разбирах го.
– Всичко е наред, сър.
Две от ребрата му бяха строшени под необичаен ъгъл, а плътта в гръдния му кош беше накълцана и смляна, сякаш нещо го е разпрало. Не беше рана нито от меч, нито от стрела, нямаше и изгаряния, които да предполагат оръдие или взрив.
– Как се случи? – прошепнах, без да се замисля.
Здравеняка се опита да проговори – дрезгаво грачене, – но Бърт го прекъсна.
– Съществуват и по-отвратителни неща от мен, момиче. Дори не можеш да си ги представиш.
Мразех гласа му, като дрънчене на празна бутилка от джин, и начина, по който погледът му пропълзяваше по цялото ми тяло и безсрамно се спираше върху гърдите ми.
– Нужен ми е алкохол и чиста кърпа. Може ли да обиколя из къщата? Да се опитам да намеря нещо.
Бърт поклати глава с блясък в очите.
– За глупак ли ме вземаш? – Той измъкна манерка от ботуша си и ми я подаде. – Ето ти алкохол. Може да използваш туниката си. Съвсем чиста ми изглежда.
С престорено спокойствие поех манерката от ръцете му – кокалчетата му бяха покрити със засъхнала мръсотия – и се обърнах към ранения войник.
Цял живот бях крила силите си. Никога не позволявах на когото и да било да види на какво съм способна. Преди години майка ми беше казала, че винаги ще има хора, които ще искат да се възползват от дарбата ми, а това беше още преди войната. Сега всички ги раняваха през цялото време и способностите ми бяха още по-ценни.
Нямаше начин да излекувам този мъж, без да използвам силите си. Щеше да умре до час, ако не по-скоро. Но нямаше и как да ги използвам, без Бърт да ме види. Дори да се престорех, че изричам заклинание, способностите ми не приличаха на вещерска магия. Нямаше вятър с мирис на пръст, нямаше статично електричество. Енергията просто се излъчваше от пръстите ми.
Дори Бърт да не надзърташе зад гърба ми, ако този едър войник се изправеше и излезеше от къщата след подобно нараняване, не бих могла да го отдам на отличните си хирургически умения.
По гърба ми пролази гневна тръпка, щом осъзнах пред какъв избор съм изправена. Всъщност изобщо не беше избор – не можех да позволя този мъж да умре, нито да ги оставя да ме убият.
Стиснах зъби.
– Ще боли – казах на Здравеняка.
Той кимна стоически и излях алкохола върху кървавата му рана и върху дланите си. Той простена от болка, но не помръдна.
После задържах ръце над гърдите му и вдишах дълбоко.
Тананикайки, докато сетивата ми пулсираха през тялото на войника, усетих как органите му се съединяват, кръвта започва да се движи по-бавно, сърдечният му ритъм се успокоява. Тъканта на кожата му се възстанови, образувайки нова плът, която разцъфна изпод дланите ми.
Собственият ми сърдечен ритъм също се забави. Адреналинът във вените ми поизстина, стегнатият ми на топка стомах се отпусна. Очите ми бавно се отвориха и се взряха в очите на Здравеняка. Те бяха поразени, докато гледаха как тялото му се слепва обратно като счупена играчка. Дишането на мъжа се забави до по-нормално темпо, а от зейналата рана остана грозен, нащърбен, розов белег върху корема му. Въздъхнах и затворих очи, колкото да събера малко кураж.
Сега ми беше нужна само превръзка и нямаше да позволя на грубия лейтенант да ме унижава. С едно бързо движение изхлузих туниката през главата си и останах само по тънка долна риза без ръкави. Постарах се да не обръщам внимание на изгарящия поглед на Бърт, втренчен в гърдите ми. Увих блузата около раната на Здравеняка и я завързах стегнато. Бърт се изправи зад гърба ми и закрачи замислено из кухнята. Решаваше съдбата ми. Едва дишах. Никога не бях изпитвала подобен страх. Страх, от който зъбите ми тракаха, ръцете ми трепереха, самите ми кости се разтресоха.
– Благодаря, лейтенант – изхъхри раненият, но Бърт беше все така потънал в мислите си. Здравеняка извърна едното си мътно око към мен. – Благодаря и на теб, момиче. Кимнах едва забележимо.
– Как го направи? Вещица ли си?
Поклатих глава.
– Как се чувствате? – Думите ми прозвучаха толкова тихо, че не бях сигурна дали наистина съм ги изрекла на глас. – Вече не пред прага на смъртта.
– Добре – отсече Бърт. – Да идем да намерим хлапето. Ще вземем момичето с нас.
Не, не, не, не… Но не можех да говоря, не можех да дишам – беше ме връхлетял неподправен ужас; сърцето ми препускаше толкова бясно, че бях на крачка да повърна върху широкоплещестия войник под мен. Не биваше да им позволявам да открият семейството ми. Бърт не биваше да приближава и на метър от Лий.
Отправих умолителен поглед към Здравеняка, който прояви благоприличието да си придаде дори по-измъчен вид, отколкото когато умираше.
Но двама войници вече се връщаха, за да го изнесат. Озърнах се из кухнята. Бърт беше излязъл. Ако мислех да бягам, това вероятно беше единственият ми шанс.
Докато пулсът ми блъскаше в ушите, скочих и изтичах към спалните. По-вероятно беше да се измъкна през някой прозорец, отколкото през входната врата, при всичките въоръжени мъже, чакащи отпред. Двамата войници ми викнаха да спра; гласовете им прозвучаха като дълбоки ревове, които отекнаха в костите и в зъбите ми – но продължих напред, избягвайки протегнатата ръка на друг. Около огнището, покрай кухненската маса, докато не отворих рязко спалнята на майка. Ето го прозореца. Точно над леглото ѝ, чиито чаршафи и завивки си стояха разхвърляни. Миришеше като нея – на градински чай, пот и джинджифил. Бях толкова близо. Толкова близо… Но бях и твърде изтощена. След излекуването на господин Дойл, рамото на Райдър и целия корем на Здравеняка бях замаяна и капнала, крайниците ми бяха слаби, дъхът – накъсан. Напрягах краката си, доколкото мога, погледът ми се премрежи, а пръстите ми най-сетне едва докоснаха карираните пердета от двете страни на прозореца… Докато мазолеста ръка не ме стисна за рамото и не ме дръпна назад с неизмерима сила, блъскайки ме в гърдите на мъжа. Не. Не.
– Бързичка си е, а? – каза той на запъхтения войник, ог когото бях успяла да се измъкна покрай огнището.
