ПЪРВА ГЛАВА
Лора погледна обувките в ръката си и още преди продавачката да се върне с нейния размер, знаеше, че ще ги вземе, дори и да не ѝ ставаха. Бяха червени и това беше всичко, което бе нужно. Почти всички наоколо знаеха за пристрастеността ѝ към червените обувки и Джак винаги се шегуваше с това – „Нали знаеш какво казват – ако носи червени обувки, не носи гащи“. Разбира се, той беше наясно, че тя е последният човек, който би тръгнал без гащи. Може би поради тази причина го намираше за толкова смешно. Както и да е, предпочиташе да казва това пред другата му реакция, която беше да извърти очи.
– Имаш почти петдесет чифта! – бе извикал последния път той, преди да види изражението ѝ, и бързо бе прекосил кухнята, за да се извини, като каза, че тайничко му харесва това, че тя има свой „отличителен знак“.
Продавачката се върна, клатейки извинително глава.
– Останали са само номер трийсет и шест – сви рамене тя. – Нямаме трийсет и осем дори и в другите цветове.
Лора прехапа устна и се поколеба за момент, когато продавачката понечи да върне обувката на рафта.
– Ами… Въпреки това ще ги взема – каза тихо тя и отвърна поглед, докато бъркаше в чантата за кредитната си карта. – Сега са на такава добра цена. Със сигурност ще намеря някого, на когото да ги дам…
– Добре. – Продавачката се поколеба и хвърли поглед към червените кожени обувки на Лора, които тя бе лъснала толкова старателно тази сутрин, че очите им се срещнаха в отраженията.
След минута Лора се наслаждаваше на звънтенето на камбанката над вратата, докато тя се затваряше зад нея, и застана за миг на тротоара, за да се настрои към ярката светлина навън и смяната на ритъма. Денят вече беше забързан, късното ноемврийско слънце пулсираше меко в небето без истинска сила, местни бизнесмени тичаха с кафета, които се плискаха под пластмасовите капачета на чашите, и пенсионери бутаха пазарските си колички между бакалията и месарницата, като се оплакваха от цената на телешката плешка; няколко майки с колички се събираха около витрината на пекарната и се опитваха да се убедят една друга да си вземат понички и силно кафе като утеха за безсънните им нощи.
Лора обърна гръб на всички – доволна, че техните проблеми не са нейни – и тръгна по улицата в обратна посока, полюшвайки торбичката в ръка, така че тя се люлееше в такт с дългата ѝ, светлокестенява коса върху стройния ѝ гръб. Студиото ѝ беше в преустроена кула точно на края на яхтеното пристанище на осем минути от магазина. Хората обикновено имаха някакви романтични представи, когато им кажеше къде работи, но мястото изобщо не беше красиво. Висока и тромава на подпорите си, кулата се извисяваше над всички работилници със стени от гофриран метал и порутени навеси за лодки на брега, а стаята ѝ над всички тях изглеждаше, сякаш е била създадена от архитект, който се е обучавал на „Лего“. Дървото беше напълно изгнило, въпреки че не личеше от пръв поглед, защото беше боядисано преди две години от един ученик в яхтения клуб, който имаше нужда от допълнителни пари. Тя обожаваше това студио. Чувстваше го като свой дом.
Лора зави от главната улица и тръгна по сенчестите улички със сиви павета, мина покрай миниатюрните рибарски къщи в пастелни цветове със сламени покриви – които сега в повечето случаи бяха летни къщи на заможни лондончани – и след това през бетонната рампа за лодките до отъпканата кална пътека покрай реката, която водеше до студиото ѝ. То се намираше на едно хълмче по средата на естуара. Джак го наричаше „Сент Лорас Маунт“. Кафявата вода се плискаше в подпорите само по време на пролетните приливи, а по пътеката до него можеше да се върви само когато са отливите, поради което Лора се радваше на късно начало на работния ден тази сутрин. Всъщност, ако наистина искаше да работи от девет до пет, тя можеше да си купи малка лодка, с която да стига до студиото, но на нея ѝ харесваше нередовното работно време, което приливите ѝ налагаха. Но дори повече от късното начало на работния ден – тя никога не би могла да признае това пред Джак – Лора обичаше вечерите, когато, съсредоточена в работа, не чуваше алармата си и пътеката оставаше под водата. След като за първи път се бе наложило да остане в студиото през нощта, тя си бе донесла завивка, възглавница и малка чанта с дрехи, за да бъде готова за такива случаи, но Джак мразеше това. Според него фактът, че имаше тези неща, я насърчаваше да продължава да работи, когато беше време да свършва и да се прибира вкъщи.
Отливът сега беше настъпил и калта изглеждаше лъскава като ганаш, но Лора не спря да погледа как саблеклюните и чаплите се придвижват по нея, сякаш са безтегловни. Взаимният им интерес се беше изпарил преди известно време и сега съществуваха в апатична хармония. Лора се изкачи бързо по металните стълби и отключи вратата. Джак непрекъснато повтаряше, че трябва да подобрят сигурността на студиото. В него имаше материали за хиляди паунда.
Лора хвърли чантата си на пода и внимателно извади прекалено малките обувки от кутията, след което ги остави на перваза. Приличаха на две кървави петна сред белия интериор. Широките дъски на пода бяха боядисани и лакирани, така че изглеждаха лъскави и по-скъпи, отколкото бяха в действителност, а за бялото на стените бяха необходими двайсет пробни кутии и Джак на ръба на нервна криза, преди Лора да намери идеалното бяло. Идеята ѝ не беше стените да изглеждат студени през зимата, но въпреки усилията ѝ бе станало точно така – много малко неща могат да противодействат на преобладаващата сива светлина, характерна за зимата в Сафък. Беше поръчала щори на райета в пясъчен цвят и това бе помогнало нещата да се стоплят малко. Нямаше как да не се получи – прозорците бяха от всички страни на стаята, така че имаше много щори. Джак се тревожеше, че когато работеше горе, Лора е прекалено открита с гледка на триста и шейсет градуса, където всеки можеше да я види сама в устието. Но Лора заявяваше, че нито скучаещи тийнейджъри, нито ентусиазирани наблюдатели на птици имат някакъв интерес към нея.
Мигащата червена светлина на телефонния секретар привлече погледа ѝ и тя се приближи, за да прослуша съобщенията. След няколко години, през които бе работила сама, само в компанията на Радио 4, за нея все още беше изненада, че хората активно я търсят и ѝ се обаждат за поръчки. Преминаването от човек с хоби бижутерия към професионален златар беше случайно, когато огърлицата с амулетите, която бе направила за майката на Фий, бе намерила положителен прием в Женския клуб. След като седмици наред бе пренебрегвала добронамерените настоявания на Фий да започне да се занимава сериозно с изработването на бижута, приятелката ѝ, макар и млада, бе взела нещата в свои ръце и бе публикувала официална обява в „Чарингтън ехо“. Съвсем случайно по това време редакторът на списание „Файненшъл Таймс“ била на почивка в съседен Уолбърсуик и случайно видяла обявата, докато чакала обяда си в местна кръчма. Час по-късно бе почукала на вратата на Лора и оттам беше просто един скок до материала в раздела за бижутерия на престижното списание.
