1.
– Stayin’ alive, stayin’ alive, хъм-хъм-хъм-хъм, stayin’ aliiiiiive…
Берит Гарднър си тананикаше в миниатюрната кухня на малката дървена къща. Полюшваше се в такт, докато гладеше бяла риза върху кухненската маса. Носеше най-хубавите си официални дънки, а на кухненския стол бяха преметнати и чакаха кадифено сако и две шалчета.
Тя мислеше за партито с примесено с ужас очакване, но ужасът беше много повече от очакването.
Ами ако не ги намери там?
Ами ако не чуе нищичко?
Никога преди не беше очаквала парти с нетърпение. Нещо във факта, че всички гости се опитваха да покажат най-добрата си страна, едва ли не гарантираше, че ще бъдат скучни. Всъщност нямаше никаква причина да мисли, че този път щеше да е по-различно. Точно обратното. Съществуваше значителен риск да пропилее един следобед в разговори за времето.
Но не. Във въздуха тук витаеха истории, тя го усещаше. Знаеше го още от момента, когато видя за първи път дървената къща. Беше изпитала усещането, че е на правилното място. Сякаш се беше върнала в някакъв дом, който вече ѝ беше познат отпреди, или най-накрая беше стигнала до някакво място, към което е вървяла през целия си живот.
Всъщност беше започнало още преди да дойде тук. Още щом видя обявата, я беше проболо усещане за нещо, по което изпитваше дълбок копнеж и болезнена носталгия.
В самите имена имаше нещо. Сега тя ги произнесе на глас, сякаш се опитваше да извика магията в тях:
– Грейт Дидлинг – каза и се наслади на думите. – „Албърт Лейн“. „Уистерия Котидж“.
Именно тази магия я беше накарала да вложи всичките си спестявания, целия неочакван хонорар, в една къща насред нищото в едно порутено, западнало село в Корнуол.
А сега щеше да отиде на онова парти, да се усмихва, да води светски разговори за времето, ако точно това се изискваше от нея, и щеше да ги намери.
Тя преглътна. Колко странно. Беше нервна. Това също се случваше за първи път от много време насам. Погледна часовника. Два и половина. Скоро щеше да стане време да тръгне за чаеното парти. Какво, по…? Тя заобиколи кухненската маса и се наведе над мивката, за да може да види улицата през малкото прозорче.
На чакълената алея, която водеше до къщата ѝ, стоеше млада жена.
А до нея имаше куфар.
От колко време стоеше там? Сега, когато Берит се замисли за това, тя се запита дали всъщност някой не беше почукал на вратата преди малко. Да. Наистина беше чула нещо, но толкова слабо, че почти не беше реагирала.
Мобилният ѝ телефон зазвъня. Тя го намери във всекидневната, вибриращ неудържимо и със светещото на екрана име Не вдигай!!!
Въпреки това вдигна. Винаги го правеше.
– Какво искаш пък сега? – попита. Върна се в кухнята и надникна през прозореца. Жената още беше там.
Литературната агентка на Берит, Оливия Марш, не обърна внимание на сърдития тон на Берит. Нейният беше професионално весел. Като на учителка в детска градина.
– Как е любимата ми писателка?
– Ха! – промърмори Берит. Знаеше, че не беше любимата писателка на Оливия. Агентката ѝ беше неподкупна и справедлива. Обичаше писателите, които представляваше, в строго определен ред според приходите от книгите им. Берит не беше сигурна, но подозираше, че в момента беше седма или осма в списъка на любимите писатели на Оливия и стремглаво се сриваше в класацията.
В края на краищата, успехът беше малотрайна стока.
– Пристигна ли асистентката, която ти изпратих? – попита Оливия.
Берит се вцепени.
– Асистентка ли?
– Да. За да ти помага. Може да се настани в стаята за гости.
– Да се настани в стаята за гости?
Или самата тя беше полудяла, или светът, помисли си Берит.
– Нали все се оплакваш, че толкова много хора те безпокоят. Сега тя може да ти помага.
– Не смятам да имам никаква шибана асистентка. Готово. Поне беше казала най-важното. Сега трябваше само да отстоява себе си. Разговорите с Оливия приличаха малко на окопна война. Човек избираше позиция и се заравяше.
– Тя вече пътува към теб. Потегли от цивилизацията рано тази сутрин.
– Чакай малко – каза Берит. Наведе се над мивката, докато носът ѝ се сплеска в прозореца. Старите избелели от слънцето пердета, които предишният собственик беше оставил, я гъделичкаха по челото.
– Как по-точно изглежда тази асистентка?
– Жена. Млада. Тъмнокестенява коса, до раменете, със скучна прическа, въпреки че няколко пъти съм ѝ препоръчвала моя фризьор. Лоша стойка. Ако имаш време, може всеки път да ѝ казваш да се изправи. Не че помага, когато аз го правя. Всъщност тогава се прегърбва още повече. Бежово, тънко палто. И то е скучно. Младата жена пред прозореца имаше дълга до раменете кестенява коса и скучно бежово палто.
– Боже мой – промърмори Берит.
– Няма нужда да ми благодариш. Само най-доброто е достатъчно добро за любимата ми писателка.
– Тя изглежда на петнайсет!
– Това лято ще навърши деветнайсет. Или бяха осемнайсет? Не, деветнайсет.
– Какво, по дяволите, да я правя?
– Давай ѝ вода и храна, и я извеждай три пъти дневно. Откъде да знам? Ти си тази, която все се оплаква, че се преуморява и която се изолира в малка къщичка в пустошта. И дори не в тази част от пустошта, която е на мода! Кой е чувал за човек, който се мести във вътрешността на Корнуол? Как ще можеш да напишеш своя сърдечен и задълбочен роман за жена, която работи в медиите и наследява къща в Корнуол, ако къщата дори не се намира на крайбрежието? Откъде ще се вземе привлекателният рибар например? Но ти не мислиш за такива неща, разбира се. Писателите винаги са непрактични.
– Няма да пиша роман за Корн…
– Точно затова съм толкова сигурна, че ще ѝ намериш работа.
Младата жена беше извадила мобилния си телефон и в момента стоеше и го притискаше към ухото си. Вероятно се опитваше да се обади на Оливия.
Берит погледна отново към часовника. Три без осем минути. Закъснението беше факт.
– Трябва ми продължение – каза Оливия.
– Няма да го напиша.
– Най-късно през август. Читателите очакват нова книга от теб догодина.
– Изключено е да съм готова дотогава.
– Затова ти изпращам помощ! Платена от мен. Благодарна да изпълни всеки твой каприз. Благодарна. Толкова обожава книгите ти, че дори е готова да те изтърпи. Предупредих я, но тя каза само: „Каквото и да е необходимо, за да мога да прочета още една книга от Берит Е. В. Гарднър, ще го направя!“. Ще я върнеш, ако не си доволна.
– Чакай! – каза Берит. – Дори не знам как се каз…
Но Оливия вече беше затворила телефона.
