Откъс от “Народът срещу Алекс Крос” от Джеймс Патерсън

Стоях пред огледалото в спалнята и се опитвах да направя перфектен възел на вратовръзката си. Изключително проста задача, която ми се налагаше да изпълнявам всеки ден преди работа, и въпреки това не можех да я свърша както трябва.

– Дай да ти помогна, Алекс – каза Бри и се приближи до мен.

Пуснах вратовръзката.

– От нерви е – оправдах се аз.

– Разбираемо – отвърна тя, застана пред мен и изравни двата й края. Петнайсет сантиметра по-висок съм от съпругата си и сведох поглед надолу към нея. Останах изумен от лекотата, с която ми направи възела.

– Мъжете не го могат това – заявих аз. – Трябва да застанем зад някой мъж, за да го направим.

– Просто имате различна перспектива – отвърна Бри, издърпа възела нагоре към адамовата ми ябълка и оправи колосаната ми яка. Поколеба се, след което вдигна ококорени и плахи очи към мен. – Готов си.

Почувствах се несигурно.

– Мислиш ли?

– Вярвам в теб – отговори съпругата ми, вдигна се на пръсти и изви глава назад. – Всички вярваме в теб.

Целунах я и я прегърнах силно.

– Обичам те.

– До края на дните ни – отвърна тя.

Отдръпнахме се един от друг и забелязах, че се е просълзила.

– Точно сега трябва да си с безизразно изражение на лицето – настоях аз и я докоснах по брадичката. – Спомни си какво ни казаха Марли и Наоми.

Бри извади кърпичка и попи влагата от очите си, докато си обличах сакото.

– Така по-добре ли е? – попита тя.

– Чудесно е – отвърнах и отворих вратата на спалнята ни.

Другите три стаи на втория етаж бяха отворени и тъмнееха. Слязохме долу. Цялото ми семейство се беше събрало в кухнята. Мама Нана, деветдесет и две годишната ми баба, Деймън, най-голямото ми дете, който се беше прибрал у дома от „Джонс Хопкинс“, Джани, моята единайсетокласничка лекоатлетка, и Али, изключително талантливият ми деветгодишен син. Всички се бяха облекли като за погребение.

Али ме видя и се разплака. Изтича до мен и ме прегърна през краката.

– Ей, ей – казах аз и го погалих по главата.

– Не е честно – проплака той. – Онова, което казват, не е вярно.

– Разбира се, че не е – отвърна мама Нана. – Просто не трябва да им обръщаме внимание. Няма смисъл.

– Думите могат да нараняват, Нана – каза Джани. – Знам какво чувства. Трябва да видиш какво пише в социалните мрежи.

– Не трябва да обръщате внимание на такива неща – намеси се Бри. – Ние ще подкрепим баща ти. Семейството е на първо място.

Тя стисна ръката ми.

– Хайде да го направим тогава – казах аз. – С високо вдигнати глави. Без излишни емоции.

Мама Нана си взе бележника.

– Аз пък искам да вложа емоции. Ще ми се да сложа тиган в чантата си и да фрасна един от тях с него.

Али спря да подсмърча и се разсмя.

– Да ти донеса ли тиган, Нана?

– Следващия път. И бих го използвала единствено ако ме провокират.

– Бог да им е на помощ, ако го направят, Нана – обади се Деймън и всички се засмяхме.

Този разговор ме накара да се почувствам малко по-добре. Погледнах си часовника. Часът беше осем без петнайсет.

– Време е – казах аз и тръгнах към вратата.

Спрях пред нея и изчаках семейството си да ме настигне.

Поех си дълбоко въздух, изпъчих рамене като строен морски пехотинец, завъртях дръжката на вратата, отворих я и излязох на верандата.

– Това е той! – провикна се някаква жена.

Няколко прожектора светнаха и изригна буря от викове откъм малката тълпа журналистически лешояди и хейтъри, които се бяха разположили на тротоара пред къщата ни на Пета улица в Югоизточен Вашингтон.

Бяха двайсетина души, въоръжени с камери, микрофони и понесли плакати с осъдително съдържание или с въпроси и обиди по мой адрес. Беше такава лудница, че не можех да чуя ясно никого от тях. Тогава някакъв тип с баритонов тембър се провикна достатъчно силно, за да надвика врявата: