Ревю на “Балада за пойни птици и змии” от Сюзан Колинс

Книгата си има проблеми със сюжета, персонажите, развръзките и тн. Но персонажа на Сноу беше наслада за четене за мен. Той е абсолютен социопат още от 18-годишен. Не се извинява за това, което е във вътрешния си монолог, правейки се на по-добър отколкото е всъщност. И любовта и предаността към семейството, общността, любимото момиче при него са пречупени, като при всеки социопат и нарцис, през неговата идея за контрол. Абсолютен контрол. В мига в който контрола не е в него, в мига в който средата около него е с неизвестни, той се самоизключва от ситуацията, независимо какви са последствията за околните. В името на себе си, би пожертвал всичко и всички. Освежаващо е книгата да се разказва от името на абсолютния злодей в литературната вселена на “Игрите на глада” без ненужните извинения. Социопатските и маниакалните черти, с които познаваме тиранина Сноу са налични и тук, и през годините на издигането му до властта са се доразвили. Умишлено не искам да издавам твърде много от сюжета за тези, които още не са прочели книгата, но вече издадох достатъчно. Имам усещането, че това няма да е единствената книга за изкачването на власт на Сноу. Но си обяснявам всички негови постъпки по време на първоначалната трилогия: Игрите на глада, Възпламеняване, Сойка-Присмехулка. Доби смисъл омразата към 12 окръг, към Катнис, към хората от окръзите като цяло, към пеенето, сойките-присмехулки, влюбените и тн. Не от глдна точна на диктатор, със заплашена власт, а от гледна точка на болезнени спомени, от младините му.

И странично ми допадна неговото презрително отношение към своите: “елита” на Капитол. Омразата му към тях е почти толкова голяма, колкото омразата към окръзите. Но това, че счита за чужди елита, не го прави свой на “окръзите”, от които е любимата.

Което ме води, без да съм излишно спойлваща, до момичето. Неговото момиче. Сега Сноу е романтичен почти на нивото на Крисчън Грей. Една обсесивност, една жажда за контрол. Едно постоянно повтаряне на притежателната думичка “моя” все едно е добитък, а не любима. С две думи е абсолютен сексист. Обаче! През цялото време си мислех от какво точно е изградена тази негова, ще я нарека “романтична” привързаност към момичето. Желание за притежание? Момчето Сноу си има дисфункционално семейство и това му се е отразило на всичко, включително идеята какво той разбира под “първа любов”. Но от друга страна, в мига в който е заложено на карта да избира бъдещето му или нея, той започва да обмисля с какво слово да я зареже. Колкото и да е обсебен от желанието да я има, или привлечен от нея, в мига в който има право на избор дали да има бъдещ абсолютен контрол над нацията, или тотален контрол над нея някъде в дивото, извън неговата зона за комфорт, познайте какво ще избере?