“Селцето” на Кир Буличов е един истински книжен бисер, който малко случайно открих. Историята на група Робинзоновци, чиито кораб се разбива на непозната враждебна планета е описана по толкова живописно и ярко и с толкова човещина, че сякаш не четеш книга, а гледаш филм.
Малко за сюжета: Корабът ,,Полюс‘‘ се разбива на заледено плато, в планините на отдалечена от обитаемата Галактика планета. Оцелелите пътници са принудени да го напуснат заради силната радиация, която реакторите му излъчват. Само с дрехите на гърба си, те тръгват да търсят спасение в адски студ като се опитват да слязат в подножието на планините. Спасение има, но само за малцина, които впоследствие изпитват всички несгоди на Робинзон Крузо в научно-фантастичен вариант. Планетата за техен ужас изобилства от (не интелигентен) живот, но на пръв поглед е толкова опасна и негостоприемна, че външен наблюдател не може да си представи необорудвани хора да оцелеят повече от няколко часа. И все оцелелите основават ,,Селцето‘‘, населявано от шепа обеднели, отпаднали и отчаяни възрастни, няколко по-издръжливи тийнейджъри, които не знаят нищо друго освен този дом, и деца. Наистина ми хареса дивата планета на Буличов, заради нейната фантастична природа, чудесния объркващ начин, по който хората се справят със странността на местната флора и фауна и приписват на местните форми на живот имената на животни и растения от Земята.
След петнадесет години в тази отчайваща ситуация, на място, където вали сняг дори през лятото, ядливите гъби бягат от вас, а ухапванията от бълхи ви карат да полудеете, заселниците се вкопчват в последните останки от цивилизацията. И се опитват да направят и невъзможното да се свържат отново със Земята и да избягат, както от опасната планета, така и от превръщането си от звездни пътешественици в диваци от първобитно-общинния строй…
