2.
ДИНАСТИЯТА ГУЧИ
Яркочервени кървави пръски образуваха шарки, подоб¬ни на картина на Джаксън Полък, по вратите и белите стени от двете страни на входа, където лежеше Маурицио. На пода бяха разпръснати гилзи от изстреляните куршуми. Собственикът на една будка от другата страна на улицата, в парка „Джардини Публичи“, беше чул вика на Онорато и веднага се бе обадил на карабинерите.
– Това е Dottor Гучи – каза Онорато на служителите на реда, като посочи с дясната си ръка нагоре по стълбището към непод¬вижното тяло на Маурицио, докато лявата му ръка висеше до тялото. – Мъртъв ли е?
Един от карабинерите приклекна до тялото на Маурицио и притисна пръсти в основата на шията му, после кимна в знак на потвърждение, след като не долови пулс. Адвокатът на Маурицио, Фабио Франчини, който беше пристигнал преди няколко минути за уговорена среща, седеше безутешно свит на студе¬ния под до тялото на Маурицио – и остана там през следващите четири часа, докато служителите на реда и медиците от линейките работеха около него. С пристигането на линейките и още полицейски коли пред сградата се събра неголямо множество от любопитни зяпачи. Медиците бързо се погрижиха за Онорато, като го откараха с една от линейките точно преди на местопрестъплението да пристигнат полицаите от отдела за разследване на убийства. Ефрейтор Джанкарло Толиати – върлинест русокос полицай с дванайсетгодишен опит в отдела, се зае с огледа на тялото на Маурицио. През последните няколко години основната част от работата на Толиати беше свързана с разследването на убийствата, извършвани от враждуващите кланове от албански имигранти в Милано. Това беше първата жертва на убийство сред градския елит, на която беше попадал – не всеки ден се случваше влиятелен бизнесмен да бъде хладнокръвно разстрелян в центъра на града.
– Кой е убитият? – попита Толиати, като се наведе към него.
– Това е Маурицио Гучи – каза му един от неговите колеги.
Толиати вдигна поглед с насмешлива усмивка.
– Да бе, а аз съм Валентино – каза саркастично той, като се пошегува с името на прочутия римски моден дизайнер с тъмна коса и целогодишен слънчев загар.
Винаги беше свързвал името на Гучи с флорентинската къща за производство на кожени изделия – защо един Гучи да има офис в Милано?
„За мен беше просто един труп, като всеки друг“, каза по-късно Толиати.
Толиати внимателно измъкна от безжизнената ръка на Маурицио един куп изпръскани с кръв вестникарски изрезки и му свали ръчния часовник Tiffany, който продължаваше да тиктака. Докато старателно претърсваше джобовете на Маурицио, пристигна и миланският прокурор Карло Ночерино. На местопрестъплението цареше хаос; фотографи и журналисти се блъскаха с медици и служители на реда – карабинери и полицаи. В Италия има три служби за опазване на реда и закона – карабинерите, la polizia и la guardia di finanzia, данъчната полиция. Притеснен в бъркотията да не бъдат унищожени ключови веществени доказателства, Ночерино зададе въпроса от коя служба бяха пристигнали първи. Едно от основните неписани правила сред италианските служби за опазване на реда и закона гласи, че първите пристигнали на местопрестъплението поемат отговорност за разследването му. След като научи, че карабинерите бяха дошли първи, Ночерино бързо отпрати служителите от polizia и нареди голямата врата към фоайето да бъде затворена, а тротоарът пред сградата – отцепен, за да се държи на разстояние все по-голямата тълпа. После Ночерино изкачи стълбището, за да отиде при Толиати, който оглеждаше тялото на Маурицио Гучи.
Според Ночерино и следователите изстрелът в слепоочието на Маурицио беше причина да смятат, че убийството е екзекуция в стила на мафията. Кожата и косата около раната бяха обгорени – доказателство за това, че изстрелът е произведен отблизо.
– Това е работа на професионален убиец – отбеляза Ночерино, като огледа раната, а след това и пода около тялото, където следователите бяха очертали с тебешир шестте гилзи.
– Класическа екзекуция, colpo di grazia – съгласи се колега¬та на Толиати, капитан Антонело Бучиол.
При все това и двамата бяха озадачени. Бяха изстреляни прекалено много куршуми, а двама очевидци на престъплението – Онорато и една млада жена, която едва не се беше сблъскала с убиеца, докато беше тичал навън – бяха оставени живи. Това никак не приличаше на дело на професионален убиец, изпратен да извърши традиционна екзекуция.
На Толиати му отне още час и половина да приключи с огледа на Маурицио, но щеше да му отнеме следващите три години да проучи всички подробности от живота на Маурицио.
„По същество Маурицио Гучи беше непознат за нас – каза по-късно Толиати. – Трябваше да вземем живота му в ръцете си и да го отворим като книга.“
За да се разберат Маурицио Гучи и семейството, от което произхожда, е необходимо да бъде разбран характерът на тосканците. Жителите на област Тоскана са различни от дружелюбните жители на област Емилия, строгите ломбардци и хаотичните римляни и най-често се отличават с индивидуализъм и високомерие. Те смятат, че представляват извора на културата и изкуството в Италия и особено много се гордеят с ролята си в произхода на съвременния италиански език, най-вече благодарение на Данте Алигиери. Някои ги наричат „французите на Италия“ – арогантни, самодостатъчни и затворени към чужденците. Италианският романист Курцио Малапарте ги е опи¬сал в книгата си Maledetti Toscani – „Проклетите тосканци“.
В произведението си „Ад“ Данте описва Филипо Ардженти с думите il fiorentino spirit izzaro. Последната дума означава „чудноват, необичаен, ексцентричен“ – но флорентинският, или тоскан¬ски дух може да се прояви и като хаплив и саркастичен, винаги готов за пъргав коментар или присмех – както си личи в характера на Роберто Бенини, изпълнителя на главната роля в „Животът е прекрасен“ и носител на „Оскар“ като режисьор на филма.
Когато един журналист от списание Town & Country, интервюирал през 1977 г. Роберто Гучи, братовчед на Маурицио, го попита дали фамилията Гучи можеше да се роди в друга част на Италия, Роберто го погледна с изумление.
„Все едно да ме попиташ дали кианти може да се прави в Ломбардия – отговори гръмогласно той, като размахваше ръце. – Виното вече няма да бъде кианти точно както и Гучи вече няма да бъде Гучи! Как можехме да не бъдем флорентинци, след като сме такива, каквито сме?“
Във вените на семейство Гучи течеше кръвта на търговската класа от Флоренция, с нейната богата и вековна история. През 1293 г. градската конституция „Установяването на справедливостта“ определя Флоренция като независима република. До установяването на властта на Медичите градът се управлява от arti – двайсет и една търговски и майсторски гилдии. Имената на тези гилдии са оцелели и до днес като имена на улици: Виа Калцаиуоли (обущари), Виа Картолаи (канцеларски служители), Виа Теситори (тъкачи), Виа Тинтори (бояджии) и много други. Ренесансовият търговец на коприна Грегорио Дати е написал: „Флорентинец, който не е търговец, не е пътувал по света, не е видял други държави и народи и не се е върнал във Флоренция с известно богатство, не се радва на почти никакво уважение“.
За флорентинските търговци богатството е било въпрос на чест, а освен това е носело със себе си и определени задължения: да се финансират обществени сгради, да се живее в голямо палацо с прекрасни градини и да се спонсорират художници, скулптори, поети и музиканти. Тази любов към красивото и гор¬дост от създаването на красиви неща никога не е изчезвала въпреки войните, чумата, наводненията и политическите кризи. От времето на Джото и Микеланджело до съвременните майстори в техните работилници плодовете и цветовете на изкуствата, поддържани от търговците, винаги са били в изобилие в този град.
„Девет от десет флорентинци са търговци, а десетият е свещеник“, шегуваше се Алдо Гучи, чичото на Маурицио. „Гучи е нещо толкова флорентинско, колкото Джони Уокър е шотланд¬ско, а на света почти няма кой да научи един флорентинец на нещо, което да не знае за търговията или майсторството – про¬дължаваше той. – Ние от семейство Гучи винаги сме били тър¬говци, някъде от 1410 г. насам. Когато се каже Gucci, това не е същото като Macy’s.“
„Бяха обикновени хора, невероятно човечни – разказа за се¬мейство Гучи един от бившите им работници. – Но всичките притежаваха онзи ужасен тоскански характер.“
Историята на Маурицио започва с тази на неговия дядо, Гучо Гучи, и по-точно на неговите родители, които в края на XIX век едва успявали да поддържат западащата си работилница за сламени шапки във Флоренция. Гучо избягал от дома си и от банкрута на баща си, като постъпил на служба на един товарен кораб, с който стигнал до Англия. Там си намерил работа в прочутия хотел „Савой“ в Лондон. Сигурно е гледал с изумление бижутата и фините копринени одежди на гостите там, както и купищата багаж, които носели със себе си. Пътнически сандъци, куфари, кутии за шапки и какво ли още не, изработени от кожа и украсени с фамилни гербове и изкусно изписани инициали, превзема¬ли фоайето на хотела – истинска Мека на висшето общество във викторианска Англия. Гостите били богати и прочути или поне искали да се сближат с онези, които наистина били такива. Лили Лангтри, метресата на Уелския принц, държала един хотелски апартамент срещу сумата от 50 лири годишно, където да посреща гостите си. Великият актьор сър Хенри Ървинг често идвал на вечеря в ресторанта, а Сара Бернар твърдяла, че хотел „Савой“ е станал като „втори дом“ за нея.
Заплатата на Гучо била оскъдна, а работата – тежка, но той се учел бързо, а това преживяване щяло да окаже съдбоносно влияние върху неговия живот. Не му отнело дълго време да проумее, че хората, които идвали в хотела, носели със себе си вещи, които да демонстрират тяхното охолство и добър вкус. Ключът към всичко това, осъзнал той, бил в купищата багаж, които пиколата пренасяли нагоре-надолу по дългите, застлани с килими коридори, и по асансьорите, наричани по това време „помещения за издигане“. Кожата му била близка; познавал я от работилниците във Флоренция от времето на своята младост. След като напуснал работата си в хотел „Савой“, според синовете му Гучо постъпил на служба във „Вагон-Лит“, европейската компания за спални вагони, и обиколил Европа с влаковете им, като обслужвал и наблюдавал заможните пътници и техния антураж от прислужници и багаж, преди да се върне във Флорен¬ция със спестяванията си четири години по-късно.
Когато се прибрал у дома, Гучо се влюбил в Аида Калвели, шивачка на рокли и дъщеря на майстор шивач от съседната улица. Явно не го притеснявало, че тя вече има четиригодишен син на име Уго от любовната си афера с мъж, който се разболял от нелечима туберкулоза и по тази причина не успял да се ожени за нея. На 20 октомври 1902 г., малко повече от една година, след като Гучо се върнал в Италия, той се оженил за Аида и осиновил Уго като собствено дете. Бил на двайсет и една; тя – на двайсет и четири. Вече била бременна с първата им дъщеря, Грималда, която се родила три месеца по-късно. В крайна сметка Аида ро¬дила на Гучо още четири деца, едното от които, Енцо, починало още в детството си. Другите също били момчета: Алдо, роден през 1905 г., Васко – през 1907 г., и Родолфо – през 1912 г.
Според сина му Родолфо първата работа на Гучо, след като се прибрал във Флоренция, вероятно е била в магазин за антики. След това Гучо се преместил да работи във фирма за производство на кожени изделия, където усвоил основите на този занаят, преди да бъде повишен в управител. Когато избухнала Първата световна война, вече бил на трийсет и три години, с голямо семейство – но въпреки това го призовали на военна служба като шофьор на камион. След края на войната Гучо започнал работа във „Франци“, друга компания за кожени изделия във Флоренция, където се научил как да избира сурови кожи и овладял първоначалната обработка – щавенето и дъбенето на кожата, както и тънкостите на работата с различни видове кожи. Не след дълго вече бил управител на клона на фирмата в Рим, където заминал сам. Аида отказала да напусне Флоренция и останала у дома с децата. Гучо се прибирал у дома си за всеки почивен ден и мечтаел да си отвори собствена фирма във Флоренция, за да обслужва клиенти, които разбирали от качествено изработени кожени изделия. Една неделя през 1921 г., докато се разхождал във Флоренция с Аида, забелязал малка работилница с магазин, която се дава¬ла под наем – на тясната пресечка Виа дела Виня Нуова, между елегантната улица Виа Торнабуони и Пиаца Голдони на брега на река Арно. Двамата с Аида започнали да обсъждат възможността да я наемат. Със спестяванията на Гучо – и според едно сви-детелство с помощта на заем от познат – през 1921 г. основали първата фирма на семейство Гучи – Valigeria Guccio Gucci, коя¬то по-късно се превърнала в едноличното търговско дружество Azienda Individuale Guccio Gucci. С близостта си до най-елегантната улица на Флоренция – Виа Торнабуони, този адрес бил от стратегическо значение за привличането на клиентелата, на която се надявал Гучо. Между XV и XVII век някои от най-богатите аристократични фамилии в града – Строци, Антинори, Сасети, Бартолини Салимбени, Катани и Спини Ферони – построили своите изискани палацо по протежението на Виа Торнабуони, а от началото на XIX век на партерните етажи на техните домове започнали да отварят луксозни ресторанти и магазини. В „Кафе Джиакоза“, което се намира там и до днес, сервирали приготвени на място сладкиши и напитки на своите модерни клиенти, откак¬то кафенето отворило врати на номер 83r през 1815 г. В „Джиакоза“ официални доставчици на италианското кралско семейство за пръв път са предлагали коктейла „Негрони“, наречен на един от техните редовни клиенти – граф Негрони. „Ристоранте Дони“, открит през 1827 г. на отсрещната страна на улицата, където по-късно щял да отвори магазинът на Гучи, посрещал аристокра¬тичните семейства от Флоренция и служел за място за срещи на дамския еквивалент на Жокейския клуб в града, където не допус¬кали жени. В съседство се намирал цветарският магазин „Меркатели“, който обслужвал флорентинската аристокрация. Някои 23 от другите фирми, които продължават да работят и до днес, били „Рубели“ (магазин за луксозни венециански платове), „Профумерия Инглезе“ и „Прокачи“ – прочути с апетитните си сандвичи с трюфели. Заможните пътници от Европа отсядали в „Алберго Лондър е Суис“, а този хотел на свой ред не бил далеч от амери¬канската пътническа агенция „Томас Кук & Синове“, на ъгъла с Виа дел Парионе.
Виж още:
