Из „Краят на историята“ на Ей Джей Фин

4.

Сърцето ѝ спира.

Ехото рикошира от тавана и се блъска обратно в пода – мрачно, плътно и гръмотевично.

– Не звучи като умиращ човек, нали? – отбелязва Даяна, а Ники забелязва лека руменина по бузите ѝ: жена, която обича съпруга си. – Бъдете внимателна в тази къща – добавя тя. – Звукът се носи навсякъде. Няма тайни.

Ники се надига, премята чантата си през рамо, бърше ръце в бедрата си (кому е нужно да се здрависва с изпотени длани?) и следва домакинята си под огромния свод на фоайето, където токчетата на Даяна – скромни, естествено – потропват по пода. Голямото стълбище, ветрилообразно в основата, води до втория етаж, след което се разклонява. Тя мълчаливо следва Даяна до площадката горе.

На стената между два високи прозореца виси картина. Нарисувана с маслени бои, но толкова чиста и фина, сякаш е снимка. Ники се спира пред нея.

Мъж и жена на една пейка. Господинът е слаб като струна, носи бледосив костюм, с вратовръзка, а едната му вежда е повдигната. Дамата е усмихната, с панталон в цвят червена боровинка и с разкопчана в горната си част блуза. До мъжа стои около тринайсетгодишно пухкаво момиче, роклята му е бяла, а ръката му стиска неговата. Малко русо момче пък седи в скута на жената, а ризата и късите му панталони са точно като нейните. То също се усмихва по начин, който чичото на Ники наричаше лятна радост. В ръцете си момчето държи бяла хартиена пеперуда.

Съпругата и синът му просто се изпаряват безследно една нощ – беше казал таксиджията. – В навечерието на Нова година, 1999-а. Точно тогава Хоуп и Коул Трап, съпругата и синът на прочутия автор на детективски романи, изчезват от две различни места в Сан Франциско… и никой никога повече не ги вижда.

Думи, които за Ники още отекват като гръм. Мистерията на Трап се оказа абсолютна сензация – едно списание беше обявило случая за най-загадъчното литературно изчезване след единадесетте дни на Агата Кристи през 1926 г. – и днес, цели две десетилетия по-късно, историята все още се върти в интернет и тормози мислите на таксиметровите шофьори, а дори и на Ники Хънтър.

Даяна завива вдясно от стълбището, после наляво и с безшумни стъпки върху червения килим повежда Ники по коридор. Едната стена е осеяна с аплици, а от редицата високи прозорци се процежда здрач.

Гостенката забелязва, че къщата е във формата на подкова, а двете ѝ крила са разположени в двора, завършващи във висок до коленете лабиринт от жив плет. В далечния ъгъл, в пресечната точка на две стени, тя забелязва езерото с оранжеви рибки като тлеещи въглени под повърхността.

Неговите риби. Неговият лабиринт. Неговият дом! Господарят на измамата, както го наричаха критиците през изминалите дни. Създателят на Саймън Сейнт Джон – английския джентълмен, и неговия верен френски булдог Уотсън. И най-вече човекът, с когото Ники си пишеше през последните 5 години. А сега се разхожда из неговите покои.

Тя усеща как вените ѝ излъчват топлина като неонови тръби.

Стигат до леко открехната дъбова врата. Върху нея има череп от слонова кост с размерите на юмрук, метална примка в челюстите му, а над него се извисяват кръстосани кости. Човекът явно обича звука от почукването, мисли си Ники и се вглежда в черепа, докато Даяна потропва три пъти. Изчакват.

– Влез!

Вратата изскърцва.

Влизат в нещо, което тя може да опише единствено като зала: дълбока, широка и висока, с твърд дървен паркет под краката и таван от орех. Пред Ники има няколко добре почистени прозореца, отвъд които мостът Голдън Гейт се извисява над тъмния залив. Но стаята – подобно на някаква хищна пещера – поглъща светлината, изяжда я жива.

Стените са осеяни с рафтове от пода до тавана – там са тези шест хиляди тома, натъпкани и плътно прилепнали като зъби. Близо до пода има купчина кожени омнибуси, върху които с позлатени букви е изписано Джон Диксън Кар. Над нея – бебешко сини книги на купчини с викториански романи за жени детективи, чиито подвързии са оръфани и намачкани. До ръката ѝ – роман на Елън Раскин с лъскава корица и нещо, което, изглежда, е първото издание на Лунният камък, три тома с меки корици, облечени във виолетов плат. Ред след ред гръбчета, овехтели, със загадъчни заглавия като златен прах в мина.

Грандиозно, мисли си Ники. Абсолютно грандиозно.

До едната стена е опряна стълба на колелца. В горната си част тя се закача за бронзова релса, извита покрай последния рафт. Тя проследява релсата до най-отдалечения край на стаята.

Там е разположена камина, чиито пламъци танцуват, сякаш я приканват да коленичи до тях. Мисли си, че всеки момент ще пламне, чувства се като суха трева.

Пред камината има старо, дървено бюро.

Върху бюрото – стара, метална пишеща машина.

А зад пишещата машина се е настанил мъж – стар, макар и да не му личи толкова. Бавно се изправя, разгъвайки като джобно ножче всеки сантиметър от невъзможно дългото си тяло. Той навежда глава.

– Здравейте, господин или госпожице Хънтър – казва той. – Аз съм Себастиан Трап.