Втора глава
Приседнал на ръба на пейката до прозореца, Гай полираше с ръкав кокардата на баретата си и гледаше как капрал Варибобу му пише пътните документи.
Главата на капрала беше наведена настрани, очите опулени, лявата ръка лежеше на масата, придържайки бланката с червен кант, а дясната без бързане изписваше калиграф- ски букви… „Добре го прави – мислеше Гай с известна завист.
– Такъв един стар мастилен плъх – двайсет години в Легиона, и през цялото време писар. Я как се е опулил – гордостта на бригадата… сега сигурно и езика си ще подаде… ето, подаде го. И езикът му е в мастило. Бъди здрав, Варибобу, стара мастилнице, повече няма да се видим с теб. Жалко, че ще заминавам – и момчетата тук са свестни, и господа офицерите, и службата е полезна, значима…“ Гай подсмръкна и погледна през прозореца.
Вятърът носеше бял прах по широката гладка улица без тротоари, покрита със стари шестоъгълни плочи; белееха стените на дългите еднакви постройкина администрацията и инженерния персонал; вървеше, придържайки полата си, госпожа Идоя, пълна и представителна дама, мъжествена жена, която не се уплаши заедно с децата да последва господин бригадира в тези опасни места. Часовият пред комендантството, новак с неизмачкан плащ и нахлузена до ушите барета, взе автомата „на караул“. После минаха два камиона с възпитуеми – сигурно ги караха на ваксинация… А така, цапни го по врата, да не се подава навън, тук да не му е булевард…
– Та как все пак се пишеш? – попита Варибобу. – Гаал? Или може само Гал?
– Съвсем не – каза Гай. – Гаал ми е фамилията.
– Жалко – каза Варибобу, замислено смучейки перото. – Ако беше Гал, точно щеше да се побере в реда…
„Пиши, пиши, мастилнице – помисли Гай. – Няма защо да пестиш редовете. И това ми било капрал… Копчетата са ти зеленясали, капрале. Две нашивки имаш, а не се научи да стреляш като хората, всички го знаят…“
Вратата се отвори и в канцеларията стремително влезе ротмистър Тоот със златната превръзка на дежурен на ръкава. Гай скочи и тракна с токове. Капралът се надигна, без да престава да пише. И това ми било капрал…
– Аха… – произнесе господин ротмистърът, смъквайки с отвращение противопрашната маска. – Редник Гаал. Знам, знам, напускате ни. Съжалявам. Но се радвам. Надявам се, в столицата ще служите все така усърдно.
– Тъй вярно, господин ротмистър! – развълнуван каза Гай.
От вълнение чак го засърбя носът. Много обичаше господин ротмистъра Тоот, културен офицер, бивш преподавател в гимназията. Оказа се, че и господин ротмистърът беше отличавал Гай измежду другите.
– Можете да седнете – каза господин ротмистърът и мина зад бариерата към масата си. Без да сяда, бегло погледна документите и взе телефона.
Гай тактично се обърна към прозореца.
На улицата нищо не се беше променило. Под строй изтопурка към столовата милият капралски състав. Гай тъжно ги изпрати с поглед. Ще отидат сега в кантината, капрал Серембеш ще изкомандва „барети долу“ за „Благодарствено слово“, трийсет гърла ще изпеят „Словото“, а над тенджерите вече се вдига дим, блестят алуминиевите чинии и Догу вече е готов да разправи коронния си виц за войника и готвачката… Ей богу, жал му беше да заминава. И службата е опасна, и климатът е нездравословен, и дажбата е много еднообразна – само консерви, но въпреки това… Тук във всички случаи точно знаеш, че си нужен, че без теб не може; тук направо с гърди поемаш зловещия напор на Гората и чувстваш този напор: само приятели колко погреба, зад лагера има цяла гора от прътове с ръждиви каски… Но от друга страна – столицата! Там кого да е няма да пратят, а когато пращат, не ще да е за почивка… Там, разправят, от Дома на Творците се виждат всички плацове, така че всеки строй някой от Творците го наблюдава, тоест не непрекъснато, разбира се, но така, от време на време, поглеждат. Гай се изпоти: ни в клин, ни в ръкав си представи, че го викат пред строя, а той на втората крачка се спъва и пльосва пред краката на командира, автоматът дрънчи върху паважа, баретата се е смъкнала дявол знае къде… Той въздъхна и крадешком се огледа. Не дай боже… Да, столица е това! Всичко им е пред очите. Е, нищо де – другите нали служат. А там е Рада – сестричката, милата… И смешният ми чичо с древните си кости, с допотопните костенурки… „Ох, колко тъгувах за вас, мили мои!“
Той отново погледна навън и с учудване отвори уста. По улицата към комендантството вървяха двама. Единият беше познат – рижата мутра Зеф, старшина на сто и че- тиринайсети сапьорски отряд, осъден на смърт, който си изкарваше живота чрез разчистване на трасето. А другият беше… направо плашило! Първо Гай го взе за дегенерат, но веднага съобрази, че Зеф едва ли ще помъкне дегенерат в комендатурата. Як гол младеж, целият с шоколаден тен, силен като бик; само по къси шорти от някакъв блестящ плат… Зеф беше с топа си, но не личеше да конвоира чуждия: вървяха редом и онзи, нелепо размахвайки ръце, все се мъчеше да обясни нещо. Зеф само пухтеше и изглеждаше съвсем смаян. „Дивак някакъв – помисли Гай. – Само че откъде се е взел на трасето? Може да е от ония, дето са ги възпитавали животни, има такива случаи… На това прилича, я какви мускули, напращели…“
Той гледаше как тази двойка се приближи до часовия, как Зеф, бършейки потта си, започва нещо да обяснява, а часовият е новак, не познава Зеф, ръга го с автомата под реброто – да се дръпне на нужното разстояние. Голият младеж, виждайки това, влиза в разговора. Ръцете му на- право хвърчат, а лицето е вече съвсем странно: не можеш да му хванеш израза, като живак е, а очите – бързи, тъмни… Ето, вече и часовият се шашна. Сега ще вдигне тревога. Гай се обърна.
– Господин ротмистър, разрешете да се обърна. Там старшината на сто и четиринайсети доведе някого. Не бихте ли погледнали?
Господин ротмистърът се доближи до прозореца, погледна и веждите му подскочиха. Блъсна рамката, наведе се и изкрещя, задавяйки се от нахлулия прах:
– Часови! Пуснете ги!
