Националите на селекционера Борис Игнатиев са изолирани от света в базата Новогорск край Москва и тренират зверски за решителната световна квалификация срещу България. Мачът в София е на 10 септември 1997 г. и се явява последен шанс на “Сборная” да остане в играта за класиране на Мондиал`98 във Франция. Защото победа за “лъвовете” гарантира на отбора, воден от капитана Трифон Иванов, участие на финалите.
Нашите са на първо място в групата с 15 точки преди домакинството на Русия, съперникът е втори с 14 точки. След мача на стадион “Васил Левски” остава да се изиграе само една последна среща. България ще гостува на Русия в Москва. Простите сметки показват, че дори при равен Игнатиев и неговите футболисти ще бъдат доволни, защото всичко ще се реши на техен терен в заключителния двубой от групата. Затова в лагера на Русия цари пълна мобилизация. Играчите нямат никакъв допир с медиите. Целта е да бъдат напълно концентрирани в подготовката. Кратки изявления дава само селекционерът Игнатиев.
Съперникът има самочувствие, защото в исторически план силата е на негова страна. В българските медии се цитира статистика, според която в период от 37 години между 1952 г. и 1989 г. нашите имат само 2 победи над бившия СССР при изиграни цели 23 мача. В сметката са включени всички срещи на ниво “А” и “Б” национални отбори, както и тези на олимпийските формации. От тази гледна точка нещата не изглеждат никак добре за нашия отбор, който е воден от селекционера Христо Бонев.
Оказва се, че само срещу Бразилия статистиката ни е по-трагична. Но този тим на България е различен. Голямата заслуга за това е на капитана Трифон Иванов. Железният защитник е страшилище за съперниците.
Туньо взима участие във всички шест квалификационни мача на отбора ни преди директния сблъсък за първото място с Русия. Слага лентата, след като голямата ни звезда Христо Стоичков е изваден от отбора след шумен скандал със селекционера.
“По време на квалификациите за световното във Франция Ицо влезе в конфликт с мен – връща лентата треньорът Христо Бонев. – Спрях да го викам в националния отбор и трябваше да бъде избран нов капитан на тима. Казах на момчетата: “Аз не играя на терена, вие се съберете и решете кой ще носи лентата.” Футболистите сами избраха Трифон за техен водач на терена.”
За щастие Камата намира сили в себе си да се извини на треньора и е върнат в състава за последните решителни квалификации. Изричното условие на селекционера е, че Стоичков няма да има претенции да бъде капитан и лентата остава на ръката на Трифон. Иванов знае как трябва да се отблагодари за тази чест. Израснал в суровите условия на спортното училище във Велико Търново с почти военен режим, той е наясно, че отборът трябва да бъде сплотен в юмрук, за да мине през Русия.
Туньо вече си е спечелил уважението на футболния свят, след като не трепва и за миг в заредените с огромно напрежение мачове на мондиала в САЩ`94. В Америка България изживява своя звезден миг и играе полуфинал с Италия, загубен след престъпно съдийство на френския рефер Жоел Киню. Но “лъвовете” се превръщат в голямата сензация на първенството, а Трифон си завоюва място сред най-добрите защитници в света. И безспорно най-страшният. Брадясал и с дълги русоляви кичури. Мрачен поглед, от който в напечените моменти хвърчат светкавици. Туньо знае как да смразява кръвта на противниковите нападатели.
Но ще успее ли да стресне и силната Русия?
Седмици наред страната живее с тръпката на предстоящия мач. С типичното си чувство за хумор Христо Стоичков заявява, че Русия е освободила България на 9 септември 1944 г, а ние ще я “освободим” на 10 септември 1997 г. Ицо има предвид, че той и неговите съотборници ще “освободят” братушките от участие на световното във Франция. Думите му предизвикват вълна от недоволство в Москва и желание да се натрие носа на нахалните българи.
В еуфорията около решителния двубой се включва дори бившият Първи в комунистическа България Тодор Живков. В специално интервю той признава, че ще се моли на Бог за победа на България! Да, точно той, Тодор Живков – вождът на социалистическата идея, която воюваше с религията и вееше знамето на атеизма.
“Като българин ще се моля Богу да спечелят нашите”, признава Тато. И споделя, че ще стиска палци за отбора ни пред телевизора. И ето, че в деня на големия мач Туньо извежда отбора ни пред претъпканите трибуни на Националния стадион “Васил Левски”.
Стадионът се тресе от мощния рев на повече от 50 000 запалянковци, изпълнили до пръсване арената. Футболистите добре знаят какво означава този мач за хората в родината. Народът е преживял ужасяваща зима в края на 1996 г. и началото на 1997 г. Тогава курсът на долара скача до 3000 лв. и галопиращата хиперинфлация изяжда спестяванията на милиони българи.
Работници, които цял живот делят от залъка си, за да имат “бели пари за черни дни”, виждат как граденото от тях се срива като къща от карти. Скатаваните с кървава пот левове се превръщат в ненужни хартийки. Много хора в България гладуват, но имат и една гордост. Че на футболния терен сме велика сила. Ние сме четвъртите в света, същите, които биха световния шампион Германия на първенството в САЩ `94!
Сега сме само на една крачка от участие на втори пореден мондиал и това кара страната да мечтае. На 10 септември 1997 г. в България нищо друго няма да има значение освен футболът. Лошото е, че проблемите за нашия отбор започват още по време на загрявката. Преди да се изиграла и една минута от мача в нашата отбрана се отваря пукнатина.
“Трябваше да започна в мача срещу Русия като титуляр – казва защитникът Ивайло Йорданов. – Имах проблем с контузия и преди мача тренирах лимитирано. Бях признал на селекционера Христо Бонев, че състоянието ми е “на кантар”. Той все пак реши да ме включи в игра от първата минута. Но на загрявката усетих, че не мога да играя… Ако вляза в това състояние, има опасност да предам отбора. Просто не съм сигурен в себе си. Само аз си знам, какво ми беше. Отидох при Трифон и му казах, че не съм в състояние да играя. Неговият отговор беше: “Няма проблем. Не се притеснявай, ще ги бием и за теб.”
Налага се Христо Бонев да прекроява отбраната в движение. На терена за България излизат вратарят Здравко Здравков, защитниците Радостин Кишишев, Трифон Иванов, Милен Петков, Гошо Гинчев. Пред тях застават Златко Янков, Краси Балъков и Йордан Лечков. Нападаме с Емо Костадинов, Христо Стоичков и Любослав Пенев. На терена настава люта битка, в която никой не желае да отстъпи и на сантиметър. Напрежението от епичния спектакъл личи от всяка дума във вестниците, подробно описващи драмата веднага след мача.
“Националният стадион отново приличаше на врящ котел, в който дори и самият дявол не можеше да се спаси – пише вестник “Труд” . – Руснаците се раздадоха докрай и опитаха всичко. От отчаяна, като при Сталинград, отбрана до опасни контраатаки. Лъвовете обаче се показаха готови на всичко и напомниха за непредсказуемия си стил, с който разтърсват световния футбол вече четири години.
Печатът върху френската виза се сложи с гол шедьовър на игралия за 70-и път с националната фланелка Трифон Иванов след брилянтен пас на Христо Стоичков в 55-а минута. След мача Камата коленичи пред публиката и даде начало на почетната обиколка на тима пред изпадналите в екстаз фенове. Героите на десетки футболни битки се поклониха на вярната си публика, която пак бе незаменимия 12-и играч.
До изстраданата победа се стигна след невиждана 90-минутна битка. Имаше жестоки персонални двубои като този на Любо Пенев и абхазеца Цвейба, на Стоичков и Кофтун, на Балъков с Онопко. В крайна сметка нашите спечелиха всичко. Доказаха се като колектив, който от години играе на световно ниво и може да води мача със завързани очи.
Всички бяха блестящи в мача на годината, в който нашите заработиха минимум 6 милиона долара от класирането на световно първенство. Селекционерът Христо Бонев заложи на миналите през огъня на много битки стари бойци и не сбърка. Здравков беше самото спокойствие. Кишишев бе познатата совалка по целия терен.
Трифон Иванов доказа световната си класа дори в атаката. Милен Петков дебютира така сякаш 10 години е бил национал, а Гошо Гинчев не трепна в нито една ситуация. Халфовата ни линия имаше всичко – универсалността на Лечков, силата на Янков и финеса на Балъков. В приличащата на фронтова линия защита на гостите с чест излезе и отдавна обявеното за най-силно нападение в Европа – триото Стоичков – Пенев – Костадинов Така след тази фиеста можем пак да възкликнем: Момчета, световни сте! Вие сте най-хубавото нещо в тази изстрадана държава.”
Как се чувства големият герой на футболната ни епопея? Капитанът на България Трифон Иванов говори пред десетките репортери след победата над Русия:
– С какво най-вече България успя да спечели срещу Русия?
– Всички се раздадохме докрай на терена. Показахме, че сме здрав колектив. Нашата сила е именно в тази сплотеност. Мисля, че за пореден път зарадвахме българския народ с класирането за световното първенство. Ще продължим да радваме хората и занапред. Това поколение не е казало последната си дума.
– Откъде намерихте сили за успеха в тази безмилостна битка?
– Старши треньорът Христо Бонев каза преди мача една много вярна приказка, че в труден момент българският народ се сплотява и дава всичко от себе си в името на общата цел. Така направихме и ние тази вечер и в това е нашата сила. Ако някой от бъдещите ни противници не го е разбрал, нека го знае занапред и да се съобразява.
– Това ли бе най-тежкият мач на четвъртите в света?
– Мисля, че това беше най-трудният двубой в групата, но го изиграхме много мъжки. Всеки даде максималното от себе си и това бе решаващото за изстрадания успех срещу много силен и корав противник.
– Мачът срещу Русия по-труден ли бе, отколкото в квалификациите за Евро`96 с Германия в София – 3:2?
– Това са две коренно различни срещи и съпоставка не може да се прави. Двубоят с Русия ще остане паметен с абсолютното влагане от наша страна. Всеки знаеше, че трябва да се направи само една крачка. И ние я направихме. Точно тук, в най-удобния момент, пред нашите привърженици. Затова трябва да сме щастливи – ние и целият български народ.
– Това ли е най-скъпият гол в кариерата ви?
– Би трябвало, защото класира тима ни на световно.
– Общото настроение от изявленията на всички твои колеги е, че сте го направили главно заради хората, които живеят тежко в България?
– Разбира се, че е заради хората. На всички нас ни е приятно да се върнем от чужбина, където изкарваме хляба си и да играем за народа. Защото сме българи!
– Какво би искал да кажеш като капитан на този отбор?
– Ами, че съм много щастлив. Играхме на едно световно, където станахме четвърти. Отидохме за първи път и на европейско, сега пак сме на световно. С това доказваме, че сме голям отбор.
Интервюто на българския капитан обикаля световните медии, които отделят огромно внимание на битката в София. Трифон е големият герой, въпреки че във всички негови изказвания на първо място е отборът, а не победното му попадение във вратата на Русия.
“Този гол не е случаен – категоричен е Красимир Балъков. – Туньо имаше вродена футболна интелигентност и знаеше кога и как да се включи в атаката”.
Спомените за епичната битка от 10 септември 1997 г. са ярки дори десетилетия по-късно, когато защитникът Радостин Кишишев се връща към изпълнените със страст 90 минути на стадион “Васил Левски”.
“Трифон беше безспорно големият герой – казва Тинката. – Добре, че и Стоичков беше на терена, защото именно той даде уникален пас за гола на Туньо. Атмосферата по трибуните беше неописуема. Аз съм един щастливец, защото останах на терена през целия мач”.
Щастлива е и цяла България, която винаги ще помни златния гол на Иванов, пратил ни на световното във Франция. Най-малкото, защото след участието ни на Мондиал`98 повече от две десетилетия не успяваме да се класираме за най-големия футболен форум. А Трифон постига и нещо далеч по-трудно. Той печели обичта и уважението на всички футболни фенове независимо дали клубните им пристрастия са “сини” или “червени”. Туньо извървява невъзможния път от прашните селски улици на Горна Липница до небосклона на най-големите футболни звезди. Това е неговата история…
*откъс от биографичната книга “Трифон Иванов – Железния. Биография на една вечна легенда”
View this post on Instagram
Виж още:
