… В Шугарлоуф слънцето залязваше. Лъчите му, вече почервенели, но все още горещи, огряваха накацалите по брега гларуси. Уил Греъм и Моли Фостър Греъм седяха върху гладък дънер, изхвърлен от прибоя. Лицата им бяха оранжеви от залеза, а сенките зад гърба им придобиваха виолетови оттенъци. Тя взе ръката му в своята.
– Преди да дойде тук, Крофорд се отби при мен в магазина – рече. – Пита ме за пътя към къщата, а аз направих безуспешен опит да ти позвъня. Понякога все пак вдигай слушалката. Видяхме, че колата му е тук, и отидохме на плажа.
– Какво друго те пита?
– Пита как си.
– Какво му каза?
– Че си добре и е желателно да те остави на мира. Какво иска пак?
– Да погледна едни улики. Виждала си дипломата ми, Моли. В нея пише, че съм експерт по съдебна медицина.
– Видях също, че с дипломата си запушил една дупка в стената – отвърна тя и възседна дървото като кон, за да се обърне с лице към него. – Ако ти липсва предишният живот, просто трябва да ми кажеш. Никога досега не си бил толкова спокоен и отпуснат. Харесва ми да те виждам такъв.
– Добре си живеем, нали?
Мрачният ѝ поглед му даде да разбере, че би могъл да каже и нещо по-уместно. Не му остана време да се поправи, тъй като тя продължи:
– Съвместната работа с Крофорд ти се отрази зле. Не мога да разбера защо не ни остави на спокойствие! Нали за него работят куп специалисти и цялото шибано правителство!
– Не ти ли е разказвал? Работихме заедно и двата пъти, когато напуснах преподавателската дейност в Академията на ФБР, за да се върна към оперативното разследване. Не беше се сблъсквал с нещо подобно, макар да е ченге от сума години. Сега отново се появява такъв случай. Психопати като този се срещат изключително рядко, а той знае, че аз имам известен опит.
– Как да нямаш – кимна Моли и хвърли красноречив поглед към яркия белег под разкопчаната му риза. Широк цял пръст и грозно подут, той пресичаше корема му и опираше в долния край на гръдния кош. Кожата около него отказваше да почернее от лъчите на слънцето.
Беше дело на доктор Ханибал Лектър, използвал нож за разкрояване на линолеум. Случи се почти година преди Греъм да се запознае с Моли, и за малко да го изпрати на оня свят. Доктор Лектър, наречен от булевардните вестници „Ханибал Канибала“, беше вторият заловен от Греъм психопат.
След като напусна болницата, Греъм подаде оставка от ФБР, изсели се от Вашингтон и си намери работа като монтьор на дизелови двигатели за лодки в град Маратън, щата Флорида. С моторите се оправяше още от малък. Преди да открие Моли и чудесната ѝ стара къща в залива Шугарлоуф, живееше в една каравана на пристанището.
Възседна като нея изхвърления от вълните дънер и улови ръцете ѝ. Краката ѝ се пъхнаха под неговите.
– Слушай, Моли. Никой не може да разубеди Крофорд, че имам нюх към подобни чудовища.
– А ти вярваш ли го?
Очите на Греъм проследиха трите пеликана, литнали в индийска нишка над приливните вълни.
– Моли, интелигентният психопат може да бъде заловен изключително трудно, особено ако е и садист. По няколко причини, най-важната от които е, че липсват логични мотиви за престъпленията му. В повечето случаи не може да се разчита и на помощта на полицейските информатори. Обикновено арестите се предхождат от ослушване и изчакване, а не от задъхано тичане по горещи следи. При психопатите никой нищо не знае, често дори самият извършител. По тази причина човек трябва да се съсредоточи върху уликите и да използва главата си. Да се опита да пресъздаде начина на мислене на такъв тип, да открие характерните му особености. След това да го проследи и да го залови – довърши мисълта му Моли.
– Страхувам се, че тръгнеш ли да преследваш този маниак, той ще те подреди не по-зле от онзи, последния… Това ме плаши.
– Нито ще ме види, нито ще чуе името ми, Моли. Ще го арестува полицията, стига да го открие.
Крофорд иска от мен допълнителна гледна точка и нищо повече.
Тя гледаше как червените лъчи на залязващото слънце проблясват по морския безкрай. Високо в небето се носеха перести облаци. Греъм обичаше начина, по който тя извръща глава и безхитростно излага на показ далеч не съвършения си профил. Наблюдавайки как кожата на шията ѝ меко пулсира, той изведнъж усети соления ѝ вкус върху устните си. Преглътна и тихо попита:
– Какво да правя, по дяволите?
– Каквото вече си решил. Останеш ли тук, а убийствата продължат, всичко ще ти опротивее – и „Хай нун“, и останалите таратайки… Разсъждаваш ли така, въпросите са излишни.
– Но ако все пак поискам мнението ти?
– Ще кажа, че трябва да останеш тук, при мен. При мен, при мен! И при Уили, разбира се… Без колебание бих го използвала като аргумент, стига да има смисъл. Но от мен се очаква да проявя твърдост и да размахам кърпичка за сбогом. Случи ли се нещо, ще ми остане утехата, че си изпълнил своя дълг. За известно време това ще ми върши работа, а после мога да се прибера у дома и да си хапя ноктите на воля…
– Ще действам задкулисно.
– Никога не си го правил. Егоистично ли разсъждавам?
– Това е без значение.
– Точно така. Тук е приятно и спокойно. Предполагам, че го усещаш ясно, особено на фона на всичко, което си преживял. Мисля, че можеш да го оцениш. – Той мълчаливо кимна, а тя добави: – Не искам да изгубя всичко.
– Няма да го изгубим.
Мракът се спусна неочаквано. На югоизток, съвсем ниско над хоризонта, изгря Юпитер. Станаха и бавно тръгнах към къщата. Зад гърба им изплува разкошната луна. Навътре в морето, оттатък вълнолома, рибки примамки скачаха над вълните с надеждата да отърват живота си.
Крофорд пристигна след вечеря. Явно се опитваше да изглежда обикновен и делничен, затова бе свалил сакото и връзката, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Бледите му пълни ръце предизвикаха отвращение у Моли. Заприлича ѝ на мъдра, но прокълната маймуна. Настани го под навеса и му поднесе кафе. Седна да му прави компания, докато Греъм и Уили хранеха кучетата. Не пророни нито дума. Нощни пеперуди тихо пърхаха по предпазните мрежи на прозорците.
– Той изглежда много добре, Моли – обади се Крофорд. – Ти също. И двамата сте почернели и отслабнали.
– Каквото и да кажа, ще го вземеш, нали?
– Налага се. Трябва да го направя. Но се заклевам в Бога, че ще направя всичко, за да не го излагам на опасности. Много се е променил. Радвам се, че се оженихте…
– Състоянието му постепенно се стабилизира. Вече почти не го мъчат кошмари. Известно време се притесняваше от кучетата, но вече свикна и започна да се грижи за тях. Ти си му приятел, Джак. Защо не го оставиш на мира?
– Защото е най-добрият, за съжаление. Защото мисли различно от повечето хора. Защото притежава рядката дарба да избягва отъпканите пътеки.
– Разбрах, че ти трябва във връзка с някакви улики…
– Така е. Никой не умее да вниква в уликите като него. Но той притежава и още нещо – въображение, перспективно виждане, наречи го както щеш. И именно то е кръстът, който му тежи.
– Вероятно и ти би реагирал като него, ако притежаваше подобни качества. Искам да ми обещаеш нещо, Джак. Никога да не го допускаш да нагази прекалено надълбоко! Стигне ли се до битка, той е мъртъв!
– Няма да се стигне дотам, Моли. Това мога да ти обещая!
Когато Греъм свърши с кучетата, Моли му помогна да си събере багажа.
