Както показва разследването на прокуратура „Антимафия“ в Неапол, федеративната и гъвкава структура на престъпните групи е преобразила изцяло същността на фамилиите: днес клановете би следвало да бъдат възприемани по-скоро като бизнес комитети, не като дипломатически съюзи и стабилни пактове. Гъвкавостта на Камората е отговорът на нуждата на фирмите да движат капитали, да основават и закриват дружества, да карат парите да циркулират и да инвестират умело в недвижими имоти без излишната тежест на териториални ограничения или на политическо посредничество. Клановете вече нямат нужда да се организират в големи корпуси. Днес дадена група хора може да реши да се обедини, да граби, да троши витрини, да краде, без риск членовете ѝ да бъдат убити или погълнати от клана, както в миналото. Бандите, които вилнеят из Неапол, не се състоят само от индивиди, които вършат престъпления, за да увеличат обема на портфейла си, за да успеят да си купят луксозна кола или да живеят в охолство. Те често осъзнават, че като се събират и увеличават степента и насилието на действията си, могат да подобрят икономическите си възможности, като станат събеседници на клановете или техни служители.
Структурата на Камората се състои както от групи, които започват да смучат като кръвожадни въшки, спирайки всякакво икономическо развитие, така и от други, които обаче като бързи иноватори насочват бизнеса си към най-високо ниво на развитие и търговия. Между тези две противоположни, но все пак допълващи се кинетични енергии се разкъсва и разранява епидермисът на града. В Неапол жестокостта е найсложната и изгодна практика за онези, които се опитват да станат успешни предприемачи, въздухът на града във война, който се просмуква във всяка пора, има киселата миризма на пот, сякаш улиците са фитнес зали под открито небе, където може да тренираш да плячкосваш, крадеш, грабиш, да упражняваш гимнастиката на властта и спининга на икономическото развитие.
Системата се е разраснала като тесто, оставено да втасва в дървените нощви на предградията. Общинските и областните управи повярвали, че са ѝ се противопоставили, като не правят бизнес с клановете. Но това не било достатъчно. Пренебрегнали са вниманието към феномена, подценили са властта на фамилиите, смятайки я за част от упадъка на предградията. По този начин областта Кампания достигнала първенство по брой общини, поставени под наблюдение заради проникване на Камората. Цели седемдесет и една общински администрации в Кампания са били разпуснати от 1991 г. до днес*. Само в провинция Неапол били разпуснати общинските съвети на Поцуоли, Куарто, Марано, Мелито, Портичи, Отавиано, Сан Джузепе Везувиано, Сан Дженаро Везувиано, Терциньо, Каландрино, Сант’Антимо, Туфино, Криспано, Казамарчано, Нола, Ливери, Боскореале, Поджомарино, Помпей, Ерколано, Пимонте, Казола ди Наполи, Сант’Антонио Абате, Санта Мария ла Карита, Торе Анунциата, Торе дел Греко, Вола, Брушано, Ачера, Казория, Помиляно д’Арко, Фратамаджоре. Изключително висока цифра, която много надвишава разпуснатите общински администрации в другите италиански области: четиресет и четири в Сицилия, трийсет и четири в Калабрия, седем в Пулия. Едва девет от деветдесет и две общини в провинция Неапол никога не са имали външни проверки, не са били разследвани или наблюдавани. Фирмите на клановете определяли регулаторни планове, проникнали в местния санитарен инспекторат, изкупували терени само миг преди да станат строителни, а след това строили чрез подизпълнител търговски центрове, наложили патронни празници, а във връзка с тях и собствените си многофункционални фирми от кетъринг до почистване, от транспорт до събиране на отпадъци.
Никога не е имало толкова голямо и смазващо присъствие на престъпен бизнес в икономическия живот на някоя територия, както през последните десет години в Кампания.
За разлика от сицилианските мафиотски групи, клановете на Камората нямат нужда от политиците – политиците са тези, които имат крайна нужда от Системата. В Кампания се е задействала стратегия, която направила най-видимите политически структури, онези, които са най-изложени на медийно внимание, формално имунизирани срещу обвинения в мълчаливо съучастие и близки взаимоотношения. Но в провинцията, в малките градове, където клановете имат нужда от въоръжена защита, от прикритие за бегълците, от по-явни икономически маневри, там съюзите между политици и камористи са по-тесни. Клановете на Камората се издигат до властта чрез бизнес империите си и това е достатъчно условие, за да контролират всичко останало. Трансформацията на престъпното предприемачество в периферията на кварталите „Секондиляно“ и „Скампия“ е осъществена от фамилията Личарди, чието седалище в район „Масерия Кардоне“ е същинска непристъпна крепост. Дженаро Личарди, познат като ’a scigna, или Маймуната, е първият бос, предопределил метаморфозата в „Секондиляно“. Физически наистина приличал на горила или на орангутан. В края на 80-те години Личарди бил заместник в „Секондиляно“ на Луиджи Джулиано, боса от район Форчела, в сърцето на Неапол. Предградията били смятани за отвратително място, където няма магазини, не се появяват търговски центрове, територия извън всякакво богатство, където пиявиците на рекетьорските банди не можели да се хранят от проценти. Но Личарди разбрал, че периферията може да се превърне във възлово място за продажба на дрога, безмитна зона за превозите, сборен пункт за много евтина работна ръка. На тази територия скоро щели да изникнат скелетата на новите агломерации на разширяващия се град. Дженаро Личарди не успял да осъществи напълно плана си. Умира в затвора на трийсет и осем години от една банална пъпна херния – жалък край за един мафиотски бос. Още повече, защото на младини, в очакване на съдебно заседание в арестантската стая на съда в Неапол, бил въвлечен в бой между членове на двата големи фронта на Камората – Нова организирана Камора на Кутоло и Нуова Фамилия – и получил цели шестнайсет прободни рани с нож по цялото тяло. Но тогава Личарди оцелял.
* Т.е., до 2006 г. – Б. ред.71
Виж още:
