Откъс от „С обич, Александър“ на Катя Караиванова

Мислеше да изключи лаптопа, но се сети за писмата, които копира от пощата на баща си. Отвори първо получените, след малко – в друг прозорец – и изпратените, налагаше се да ги чете последователно. Прочете първото, от декември, след това второто, третото. Имаше и няколко писма от приятелките на Елза, навремето трите бяха неразделни. Маги беше хубаво момиче, което умееше да организира целия клас, а Светла беше вече изявен лекоатлет. Имаха клуб, който трябваше да спасява хора в беда, дори и той беше участвал в няколко акции. Разбра, че ще му трябва нещо по-силно за пиене. На няколко метра от хотела имаше денонощен магазин, беше го видял тази сутрин. Върна се след половин час с бутилка уиски, за което продавачът се закле, че е оригинално.

С Елза бяха съученици в основното училище, до седми клас, след което се разделиха – той продължи в математическа гимназия, тя, доколкото си спомняше, беше приета в езиково училище. Беше от онези момичета, които момчетата на четиринайсет не харесват – малко отнесена, особнячка, суетата й беше абсолютно чужда. За разлика от останалите момичета в класа, тя не се опитваше да спечели вниманието на момчетата, нито ги удостояваше с такова. Повечето я приемаха за високомерна и често ставаше обект на нападки. Спомни си, че веднъж се сби с едно от момчетата, което я беше обидило грозно. „Дали не съм бил и малко влюбен?“ – запита се, опитвайки се да възстанови чувствата, които изпитваше тогава. Не, не беше любов, по-скоро беше усетил, че тя има нужда от закрила, а и че заслужава такава. Живееха наблизо и често се прибираха заедно след училище. Той носеше раницата й, винаги пълна с някакви тежки, умни книги, за които тя непрекъснато му говореше. Баща му се беше запознал с нея, отивайки в книжарницата й. Беше точно преди да замине за Америка и тъй като плановете им бяха той да остане за постоянно, беше решил да дари книгите от голямата им семейна библиотека. Елза беше отишла до апартамента им, за да ги вземе, и там видяла снимката му. Така се бяха открили отново, след двайсет и пет години. След това баща му беше ходил още няколко пъти в книжарницата, Елза му беше разказала за годините в училище и приятелството им. Дори му беше помогнала за багажа и го беше изпратила до летището. Баща му й беше благодарен и го беше помолил да й благодари и той лично, защото беше наясно, че е направила всичко това заради приятелството си с Александър. Ето защо това, че беше изпратил първото си писмо от негово име, не го изненада особено. Но защо, по дяволите, бе продължил да си пише с Елза?

Телефонът му звънеше вече от минута. Беше Кристин, беше я забравил. Поколеба се дали да й отговори, но все пак го направи.
– Добре ли си? Звънях ти няколко пъти.
– Тъкмо мислех да ти се обадя.
– Какво правиш?
– Запознавам се с баща си.
Мълчанието отсреща му подсказа, че трябва да продължи.
– Извинявай, но е трудно за обяснение, и аз още го осъзнавам.
– Нормално е да се чувстваш така, не бива да те учудва.
– Нямах това предвид.
Той се колебаеше, но реши все пак да обясни.
– Управителката на хосписа ми даде бележка от баща ми и…
– И?
– Моли ме да предам едно писмо.
– Какво писмо?
– До моя съученичка, мисля, че съм ти споменавал за нея.
– Да, сещам се.
– А в електронната му поща намерих десетки писма до нея. Всъщност, докато е бил при мен, а и след като се върнал тук, си е писал почти всеки ден с нея.
– Беше му скучно, знаеш. Тук не говореше езика, а и там едва ли е имал много контакти. Не е толкова странно.
– Странно не е точното определение, защото ги е писал от мое име.
– От твое име? Искаш да кажеш, че…
– Да, представял се е за мен, а тя е мислела, че този, на когото пише, и този, който й отговаря, съм аз.
– Какво ще правиш?
– Не зная…