Първа глава
…Керанс беше на четиресет, но с побеляла брада от радиоактивния флуор във водата. При все това късо подстриганата му коса и плътният бронзов загар го караха да изглежда поне десет години по-млад. Хронична липса на апетит и новите маларии бяха изпили кожата на скулите му, подчертавайки аскетичния профил. Докато се бръснеше, оглеждаше критично чертите си, следваше с пръсти стесняващите се линии, опипваше променената мускулатура, която бавно трансформираше своя контур и разкриваше една личност, останала латентна през досегашния му съзнателен живот. Въпреки затвореното си съществуване сега той изглеждаше по-спокоен и уравновесен от всякога, а хладните му сини очи се взираха с иронично безстрастие. Умишленото потапяне в неговия собствен свят, изпълнен с лични традиции и ритуали, бе отминало. Ако сега странеше от Ригс и хората му, то бе просто заради удобството, а не от мизантропия.
На излизане от банята взе кремава копринена риза с монограм от купчината, оставена в гардероба от финансиста, и нахлузи чифт идеално изгладени панталони с етикет от Цюрих. След като затвори двойните врати зад себе си – апартаментът на практика представляваше стъклена кутия, вградена във външните тухлени стени, – той се спусна по стълбището.
Озова се на пристана тъкмо когато катерът на полковник Ригс, префасониран от десантен кораб, спря до катамарана. Ригс стоеше на носа, спретнат и строен, опрял обутия си в ботуш крак на борда и оглеждащ криволичещите рекички и надвисналите джунгли като някогашен африкански изследовател.
– Добро утро, Робърт – поздрави той Керанс и скочи върху люлеещия се импровизиран кей от двесталитрови бидони, скрепени с дървена рамка. – Радвам се да те заваря още тук. Бих искал да ми помогнеш с нещо. Има ли начин да си вземеш един ден почивка от станцията?
– Разбира се, полковник. Всъщност вече го направих – отвърна Керанс, като протегна ръка и му помогна да се качи на бетонната тераса, принадлежала някога на апартамента на седмия етаж.
Теоретично погледнато, изследователската станция бе под началството на Ригс и Керанс трябваше да поиска неговото разрешение, но двамата отдавна бяха загърбили церемониите в отношенията си. Работеха заедно повече от три години, докато станцията и нейният военен ескорт се придвижваха бавно на север през европейските лагуни. Ригс оставяше Керанс и Бодкин да си вършат работата както намерят за добре, достатъчно зает с картографирането на променящите се носове и пристанища и с евакуирането на редките останали жители. За последното често се нуждаеше от помощта на Керанс, тъй като повечето хора, все още живеещи в потъващите градове, бяха или психопати, или страдаха от недохранване и радиационна болест.
Освен задълженията си в изследователската станция Керанс изпълняваше и ролята на медик. Мнозина от онези, на които се натъкваха, се нуждаеха от незабавна хоспитализация, преди да бъдат откарани с хеликоптер до някой от големите кораби, превозващи бежанци до Кемп Бърд. Ранени военнослужещи, заседнали насред някое затънтено блато, умиращи самотници, неспособни да се разделят с родните си градове, обезсърчени мародери, останали да дирят плячка – на всички тези хора Ригс добродушно, но твърдо предлагаше спасение, а Керанс стоеше до него, готов да им приложи обезболяващо или успокоително, според случая. Въпреки резките военни маниери на полковника Керанс го намираше за интелигентен, симпатичен и дори притежаващ скрит резерв от духовитост. Понякога се чудеше дали да не я подложи на изпитание, като му разкаже за пеликозавъра на Бодкин, но намери за по-разумно да не го прави.
Един от членовете на екипажа, мрачен и съвестен шотландец на име сержант Макрийди, се бе покатерил върху телената мрежа, покриваща палубата на катера, и внимателно я почистваше от листа и лиани. Никой от останалите трима мъже не си помръдваше пръста да му помогне. Те седяха редом върху скамейката, а загорелите им лица изглеждаха посърнали и изпити. Непрестанната жега и огромните дневни дози антибиотици бяха източили цялата им енергия.
С издигането на слънцето над лагуната облаци пара замъглиха златистото зарево на изгрева. Керанс усети нетърпимата воня, излъчваща се от водата – плътния, сладък мирис на мъртва растителност и гниещи животински трупове. Огромни мухи жужаха, мъчейки се да преминат през телената мрежа на катера, а гигантски прилепи се стрелкаха над нагрятата повърхност към леговищата си в разрушените сгради. Пейзажът, изглеждащ така красив и безметежен от балкона на Керанс минути по-рано, сега приличаше на претъпкано с боклук блато.
– Защо не влезем за малко? – предложи той на Ригс, понижавайки глас, за да не чуят другите. – Ще те почерпя едно питие.
– Добра идея. Хубаво е, че възприемаш аристократичния стил на хотела. – Полковникът му смигна и се обърна към Макрийди: – Сержант, ще се кача да проверя пречиствателната инсталация на доктора.
Макрийди кимна равнодушно в отговор на плитко скалъпеното оправдание. Повечето от мъжете носеха манерки и след като началникът им си обърнеше гърба, щяха да ги надигат чак до завръщането му.
– Е, полковник, какъв е проблемът? – попита Керанс, като се изкатери през перваза на прозореца, гледащ към пристана. Двамата поеха нагоре по стълбището, а Ригс час по час шляпаше с палката си по лианите, обвити около перилата.
– Кога, по дяволите, ще поправиш асансьора? Знаех си аз, че това място е прехвалено. – Щом обаче влязоха в хладния, просторен мезонет, по лицето му се разля доволна усмивка. Той се отпусна с пъшкане върху едно от креслата в стил Луи XV. – Е, това е друго нещо. Знаеш ли, Робърт, имаш вроден талант да надушваш авантата. Дори си мисля дали да не се пренеса при теб. Има ли свободни стаи?
Керанс поклати глава, натисна едно копче в стената и изчака, докато камуфлажният рафт с книги се завърти, разкривайки вградения бар
– Опитай в „Хилтън“. Чувам, че обслужването било по-добро.
Отговорът бе шеговит, но всъщност колкото и да харесваше Ригс, той предпочиташе да го вижда по-рядко. Понастоящем бяха разделени от лагуната и неспирният шум на съоръженията в базата се заглушаваше от разстоянието и буйната растителност. Той познаваше всеки от дузината мъже в отряда поне от няколко години, но като се изключат Ригс и сержант Макрийди, почти не общуваше с тях, освен за да размени лаконичен поздрав или да отговори на въпрос в болничното отделение. Дори контактите му с Бодкин бяха сведени до минимум. По взаимно съгласие двамата биолози бяха зарязали обичайните любезности и беседи, съпровождали първите месеци от работата им по каталогизиране и подготовка на лабораторни проби.
Тази нарастваща изолация и затваряне в собствения пашкул, проявявани от всички, с изключение на жизнерадостния Ригс, напомняха на Керанс за отслабването на метаболизма при животинските видове, на които предстои да претърпят голяма метаморфоза. Понякога се чудеше в коя фаза на прехода попада той самият, сигурен, че собствената му симптоматика сочи не толкова пробуждаща се шизофрения, колкото внимателна подготовка за коренно нова среда, със свой собствен вътрешен пейзаж и логика, където старите начини на мислене ще са само в тежест.
Той наля на полковника голям скоч, после взе собствената си чаша и седна на бюрото, смутено отмествайки някои от книгите, струпани върху предавателя.
– Слушаш ли го някога изобщо? – подхвърли Ригс с игрива нотка на упрек в гласа.
– Не – призна Керанс. – Какъв е смисълът? Така или иначе знаем всички новини за следващите три милиона години.
– Не си прав. Наистина трябва да го включваш от време на време. Може да научиш интересни неща. – Полковникът остави чашата и се приведе напред. – Например тази сутрин щеше да чуеш, че след три дни стягаме багажа и си тръгваме оттук. – Той кимна в отговор на удивеното изражение на Керанс. – Снощи се обадиха от Кемп Бърд. Явно нивото на водата продължава да се покачва и всичко, което сме свършили дотук, е било пълна загуба на време. Аз го твърдях от самото начало. Руските и американски екипи също са отзовани. Температурите на екватора надхвърлят осемдесет градуса, а дъждовните пояси вече достигат двайсетия паралел. Тинестите наноси също се увеличават… – Той замлъкна и се вгледа изпитателно в събеседника си. – Какво има? Не се ли радваш, че се махаме оттук?
– О, естествено – махна с ръка Керанс. Празната чаша беше още в ръката му и той прекоси стаята с намерението да я остави на бара, но вместо това разсеяно взе да намества часовника върху полицата на камината. Сякаш търсеше нещо, без да е наясно какво. – Три дни, казваш?
– А ти какво очакваш, три века? – ухили се Ригс. – Започвам да подозирам, че тайно искаш да останеш.
Керанс тръсна глава и отиде до бара да си сипе още едно. Беше успял да преодолее монотонността и скуката на последната година, като умишлено се бе поставил извън времето и пространството и внезапното завръщане към заобикалящия свят за миг го смути. Освен това знаеше, че има и други мотиви и отговорности.
– Не ставай смешен – отвърна лековато. – Естествено, че нямам търпение да се приберем, просто не очаквах да стане толкова скоро. Макар че ще ми е жал да се разделя с всичко това тук. – Той обгърна стаята с широк жест. – Предполагам, всичко опира до декадентския ми темперамент. В Кемп Бърд отново ще живеем натъпкани като сардели и единственият ми допир до класиката ще бъде по местното радиошоу.
Ригс се разсмя гръмогласно на мрачната му духовитост, после стана и закопча куртката си.
– Странна птица си ти, Робърт.
– Виж, полковник – гаврътна питието си Керанс. – Май няма да успея да ти помогна тази сутрин. Внезапно ми изскочи нещо спешно…
– А, разбирам – кимна бавно Ригс. – Това бил проблемът, значи. Да ти кажа, видях я снощи и отново тази сутрин, след като дойде новината. Ще трябва да я убедиш, Робърт. Засега тя категорично отказва да тръгне. Не осъзнава, че това е краят и няма да има повече спасителни екипи. Може да издържи още шест месеца, но идния март, щом дъждовните пояси стигнат дотук, няма начин да изпратим дори хеликоптер. Пък и дотогава на никого няма да му пука. Казах ѝ го, но тя просто се врътна и си отиде.
Керанс се усмихна безрадостно, представяйки си познатото поклащане на бедрата и надменната походка.
– Беатрис понякога може да бъде трудна, да – рече, надявайки се тя да не е обидила Ригс. Вероятно щяха да са ѝ нужни повече от три дни, за да промени решението си, а искаше да е сигурен, че полковникът ще я изчака. – Тя е сложна личност и съществува на много нива. Докато всички те не се синхронизират, се държи като леко побъркана.
Излязоха от апартамента и Керанс внимателно затвори вратите, нагласяйки термостата, така че температурата да се задържи на приятните двайсет и шест градуса през идните часове. Докато слизаха надолу, Ригс поспря в едно от фоайетата, за да се наслади на прохладния въздух и да разгони змиите, които пъплеха лениво по влажните, покрити с плесен дивани. Качиха се на катера и Макрийди захлопна решетката.
Пет минути по-късно вече се носеха през лагуната, а катамаранът подскачаше на буксир отзад. Златистите вълни проблясваха ослепително, а грамадните растения покрай брега сякаш танцуваха вуду танц в нажежения въздух.
– Слава богу, че от Кемп Бърд най-сетне дадоха сигнал за изтегляне – рече Ригс, взирайки се мрачно през металната мрежа. – Трябваше да се махнем оттук още преди години. Цялото това картографиране на пристанища с цел използването им в някакво хипотетично бъдеще е пълен абсурд. Дори ако слънчевите изригвания отшумят, ще минат десетилетия, преди да можем да направим сериозен опит за завръщане в градовете. Дотогава повечето от големите сгради ще са съвсем затънали в тинята. Ще са нужни две-три дивизии, за да се разчисти джунглата само от тази лагуна. Сутринта Бодкин ми каза, че на места растителният купол се извисявал на шейсет метра. Цялото това място е просто една проклета зоологическа градина.
Той свали фуражката си и потърка чело, след което извиси глас, за да надвика рева на двата извънбордови двигателя:
– Ако Беатрис реши да остане, значи наистина е луда. Между другото, това ми напомня за още една причина да се омитаме час по-скоро. – Той хвърли поглед към високата, самотна фигура на сержант Макрийди, застанал на руля, и към унилите, призрачни лица на останалите мъже. – Кажи ми, докторе, как спиш напоследък?
Керанс се обърна озадачено към него, чудейки се дали въпросът не съдържа косвен намек за връзката му с Беатрис Дал. Ригс го наблюдаваше с блестящите си, умни очи, въртейки палката в спретнатите си ръце.
– Като бебе – отговори предпазливо. – Никога не съм спал по-добре. Защо питаш?
Но Ригс просто кимна и започна да подвиква инструкции на Макрийди.
Виж още:
