www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
ВЪВЕДЕНИЕ
„Имаш ли запис? – попита ме Майкъл Джордан.
– На онзи мач?“
„Имам“ – отговорих му.
„Човече, всички ме питат за този мач. Не съм се забавлявал по-вече на която и да е друга среща в кариерата ми“ – каза той.
Този мач е като олицетворение на легендата за „Дрийм тийма“, който безспорно е най-доминиращият спортен отбор, съществувал някога. Към него не се обръщаме просто като към обикновен дву-бой. Не, този двубой в Монте Карло, непосредствено преди стар-та на Олимпийските игри в Барселона през 1992 година, е чистото изображение на най-великите баскетболисти в света. САЩ играха общо 14 мача през онова лято – шест от тях в предолимпийските квалификации и осем по пътя им към златния медал в Барселона. А най-оспорваният двубой, в който участваха, бе на финала за титлата срещу симпатичния тим на Хърватия при победата им с 32 точки. Дори да гледате към чистата статистика, пак няма да може да раз-берете колко всъщност е голяма разликата между „Дрийм тийма“ и всички останали. Тези момчета можеха да срещнат конкуренция само когато играеха един срещу друг.
Видеото от онзи мач е като Светия граал за баскетбола, а описа-нието му е в тази книга, в 28-а глава.
Перфектната буря връхлетя Барселона през лятото на „Дрийм тийма“. Тогава всичко се напасна. Членовете на онзи отбор бяха на прага на ветеранските години за НБА, или почти достигнали пика на собствените си възможности. Останалата част от света, която от-къслечно знаеше за уменията на баскетболистите от Лигата, нямаше търпение да ги види в пълния им блясък предвид това, че Олимпи-адата в Барселона бе първата, на която професионалистите от НБА бяха допуснати да играят. Те бяха олицетворение на суперзвездите на една държава, която все още държеше позицията на световен ли-дер в спорта.
Просто нямаше как да стане по-добре от това. И когато члено-вете на този „Дрийм тийм“ показаха какво могат като отбор, тогава единственото, което ни оставаше, бе да се насладим на шоуто… и всеки от нас знаеше, че то наистина ще бъде феноменално. Те стоя-ха така, сякаш са холивудски звезди от най-висок ранг, като Джони Кеш, братята Олман или Сантана от „Уудсток“. „Ако сега заснемеха сериал и трябваше да участваме в него, сигурно щеше да е от такава величина като тези от едно време“ – отчита Лари Бърд.
Имената (Майкъл Джордан, Меджик Джонсън, Лари Бърд, Чарлз Баркли) остават познати на феновете и до днес, като продъл-жават да стоят на пиедестал, без значение от културните различия. Говорим за легенди, които са завинаги част от нашата спортна исто-рия. Рапърите Дейнджър Маус и Сий Ло Грийн кръстиха групата си „Гнарлс Баркли“. Меджик Джонсън („Ред Хот Чили Пепърс“ и Кание Уест), Скоти Пипън (Джей Зи), Карл Малоун („Трансплантс“) и Май-къл Джордан (неизброимо много изпълнители) са постоянно в тек-стовете на музикантите. Представете си следното: Джон Стоктън, който наглед не представлява нищо особено като физика и не из-пъква с невероятен атлетизъм, е част от албума, пуснат през 2011-а от рапъра Немо Ачида, а популярната игра НБА 2К12 включва на корицата си Джордан, Меджик и Бърд, а не актуалните звезди по онова време като ЛеБрон Джеймс, Дирк Новицки или Дерик Роуз.
Членовете на „Отбора мечта“ постоянно са в новините, дори и в криминалните хроники. Наскоро престъпник си татуира на чело-то логото на Джордан, а обвинен в изнасилване мъж от Арканзас в интервю, след като е заловен, описва бягството си от ченгетата по следния начин: „Човече, бях като Майкъл Джордан. Просто изчез-нах!“. Осъден за въоръжен грабеж и убийство пък поиска присъдата му да бъде увеличена от 30 на 33 години в чест на Лари Бърд, който играеше с този номер.
И въпреки всичко това, написаното за онзи тим и онзи конкре-тен период не е особено обемисто. „Дрийм тиймът“, подобно на ди-нозаврите, ходеше по тези земи преди периода на социалните мре-жи. Извън репортажите по вестниците няма детайлно описание на техните ежедневни занимания („Бърд стреля днес на тренировка, но гърбът го боли“) или пък хора, описващи случайните си срещи с тях из Барселона („О, боже, току-що срещнах Час Барк в един бар и той ме ЦЕЛУНА по бузата; всъщност не е толкова дебел, ха-ха!“). Има толкова много, което да се разкаже и което би могло да допринесе максимално за тяхната история.
Разбира се, има и известни съмнения, че в днешно време „Отбо-рът мечта“ изглежда по-специален и добър, отколкото е бил, заради носталгията към него. „Това е „Дрийм тиймът“ на нашите разкра-сени спомени – споделя комисарят на НБА Дейвид Стърн. – Гово-рим за хора, които бяха решили, че отиват на война срещу всички. Забравят как Чарлз заби лакът на един играч от Ангола, а Майкъл и останалите заличиха логото на олимпийските игри, защото другите нямаха шанс да се мерят с тях. Имаше реплики от сорта на: „Защо изобщо изпращаме нашите отбори там? Вие се опитвате да унижи-те останалите държави с тези звезди“. Сега, разглеждайки нещата отвъд годините, те изглеждат далеч по-розови“ – казва още Стърн.
В тази книга нищо от това не е пропуснато, господин Стърн. „Дрийм тиймът“ действително бе използван от различни спортни институции като оръжие след края на Олимпиадата, за да се разре-шават конфликти, и дори играчите му бяха сочени за виновници за събития, в които не са участвали. Романтизмът отстъпи място на прагматизма. Всичко това е част от нашата история. Всъщност тази книга е детайлно проучване на една цяла генерация, тъй като в из-вестна степен членовете на „Отбора мечта“ представляваха извадка на случващото се в професионалния баскетбол в средата на 80-те и началото на 90-те години, една златна ера за НБА, която завърши заедно с края на приказката на въпросния „Дрийм тийм“, на който светът стана свидетел през август 1992 година.
Това е хронология на събитията. За мен бе изключително важно да дам дефиниция на тези играчи, преди да станат част от „Дрийм тийм“. Майкъл Джордан като млад герой от Олимпийските игри през 1984 година, Скоти Пипън, от друга страна, като човек, който се бореше, за да намери своето място редом до изключително из-вестния си съотборник в „Чикаго Булс“. Да не забравяме за буйния нрав на Чарлз Баркли, както и разбира се, няма да пропуснем съпер-ничеството между Меджик Джонсън и Лари Бърд през 80-те години.
Ще проследим и процеса на избор на този отбор, който до из-вестна степен може да е дори по-интересен от самите мачове, които те изиграха впоследствие. Говорим за политически действия, няка-къв странен театър, в който в действие влязоха стари съперничества както на терена, така и извън него, при това на най-високо ниво.
Беше важно също така да представим и играчите в настоящето, къде са те сега – там, от домовете им (Финикс, Хюстън, Сан Анто-нио, Спокейн) или пък от офисите, в които работят (Шарлът и Ор-ландо). В този разказ ще имаме връщане към миналото и посреща-не на настоящето. Някак като магическо йо-йо, с което играем, а не като типичен пробив на Чарлз – директно напред, преминавайки през всяко препятствие по пътя.
Като много от нас, те самите се сблъскват с провалите извън терена, някои като бащи и съпрузи, други като треньори, генерални мениджъри или бизнесмени. Но от баскетболна гледна точка те на-истина се бяха доближили до съвършенството. „Това са хора, които написаха голяма част от историята, играейки в най-великия отбор на Вселената. Оставиха толкова голяма диря, че дори не знам кой би могъл да заеме второ място след тях“ – споделя мениджърът на „Да-лас Маверикс“ Дони Нелсън, който тренира един от съперниците им на Олимпиадата. Най-точният барометър за това какво точно представлява този отбор в исторически план може да бъде открит в думите на един от основните му членове – човек, който спечели 5 шампионски тит-ли в НБА, три пъти бе избиран за „Най-полезен играч“ и има един трофей в колежанското първенство NCAA, както и безброй първи места в конкурсите по популярност.
„За мен „Дрийм тийм“ е No 1 по отношение на абсолютно всич-ко, което съм постигнал в баскетболната си кариера. Причината да мисля така е, че никога няма да има друг отбор като него, защото няма откъде да се появи“, споделя Меджик Джонсън.
