www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
ЗА АВТОРСТВОТО
Като всичко сторено, прочетено, изписано и изживяно от мене досега, и този ми литературен опит не е нищо друго освен опит за себеопознаване и себепостигане. В неговата обреченост аз ни най-малко не се съмнявам, но човек е така неадекватно, така противоприродно устроен, че с най-бодрата надежда по най-безнадеждните маршрути потегля. В най-чистия, в най-неподправения, в най-достоверния си и безхитростен вид целта се съдържа само в първата крачка от пътя, но тази ѝ начална автентичност е достатъчно основание човек да продължи въпреки всички попътни абсурди. Това следване на пътя, въпреки очевидната му обреченост, говори, че Азът винаги надмогва обстоятелствата, че вътрешният, субективният смисъл е по-силен от външния, обективния фактор. Този смисъл ни води неотклонно към себепознанието, а себепознанието е най-трудно постижимото, но и най-същественото познание – толкова съществено, че и най-отчаяният опит в тази посока не е напусто.
Неведнъж съм казвал, че задачата на писателя е еднородна с мисията на Богочовека: да прекрачва граници, да взривява регламенти. Но не както правят това доктринери и комисари, за да въдворява нови, а за да ни приобщи към Първотворението. Сиреч не с пръст на спусъка, а със словото людско и словото Божие на уста. Колкото и всуе да е това, то не кърви – поне физически.
Колкото по-могъщ е вложеният свише (как иначе?) в една личност талант, толкова по-стихийно търси той път навън – шило в торба не стои. И го намира през безчет премеждия и опасности без оглед на обществените стереотипи, в разрез с всяка нормативност. Ето защо писателят (пък и творецът изобщо) е по своята природа асоциален – толкова по-асоциален, колкото по-могъщ е талантът, който той носи фаталистично, като проклятие в себе си, – целият му път по дъгата на земята протича по ръба на легитимното, че и оттатък. Това не бива да го тревожи, а разтревожи ли го, подобна тревожност поставя под съмнение авторското му кредо.
Окуджава е безусловно прав: всеки пише, както диша. В това отношение аз наистина съм всеки, като всеки, природно пишещ, не аз избирам литературата си и не аз я пиша – тя ме избира и тя ме пише, както ѝ хрумне. Става дума дори не за избор, а за изход, в който човекът е безпомощен пред писателя. От което пък следва, че за общественици, възпитатели и родители едно литературно произведение може да има многобройни педагогически и естетически, граждански и морални задачи, тръгне ли обаче и авторът да товари текстовете си с подобни предназначения, с авторството е свършено. Всеки – и най-добронамереният – опит за функционализиране на литературата е по своето естество противолитературен. За писателя творбата му има изключително и само терапевтично значение, тя е негов личен природолечител, единствената достъпна за твореца психотерапия, чиято технология е ясна като ден: пишейки, пишещият изхвърля дума по дума в пространството, връща една по една обратно на света всички смъртоносни отрови, с които този свят го е заредил, без да го пита, и които ще го погубят, ако останат затворени вътре в него. За писателя словото е единствената възможна противоотрова, единствената плаха самоотбрана, единствената тънка надежда да се себеопази от погромите на битието. Литературата е в състояние да противопостави на отровите на бита само апориите на битието. Тя е единственото функциониращо в земни условия перпетуум-мобиле – тя сама си създава целите, сама ги преследва, мотивира, оспорва и демотивира, нейните аберации правят големите неща малки, а малките – големи, в нея най-плодотворното начало е отрицанието, а неин елемент е парадоксът, тя непрекъснато се себеосмисля и себеопровергава и тази ѝ противоречивост я прави същинска и истинна, превръщайки я в едно метафизично безцелие.
Сега, дописвайки романа, виждам, че ще се наложи да повторя предупреждението, което отправих навремето към евентуалните читатели на „Синеокият слепец“: онези от тях, които имат вкус към линейните, концептуални сюжети и повествователната романистика, да си потърсят други автори и заглавия. Познавам поне стотина блестящи разказвачи, ненадминати класически и модерни майстори на систематизирани образи и завършени фабули, на перфектно изградени в хронологическа последователност, взаимно допълващи се и обуславящи се взаимно формалнологически ситуации, чиято изящна хармоничност и пълнота неведнъж са ме възхищавали. Аз нямам щастието да принадлежа към тази плеяда, текстовете ми са безредни, някаква кошмарна анархия, неорганизирана, еклектична смесица от халюцинации, вещественост и небивалици – хаос, който явно е продукт на едно синкретично съзнание и в който и аз самият не мога да се оправя. Жанровото писане явно не е моя стихия, не владея аз свойствената на времево-пространственото събитийно повествование словесна щафета от загадки, препратки и разгадки. Доколкото изобщо ги има тематично, препратките при мене водят не от една битийна ситуация към друга (битийност на страниците ми всъщност няма), а от никъде заникъде, от един парадокс към друг. Ако все таки съществува някаква обединяваща образи и ситуации нишка, аз бих я окачествил по-скоро като хронология на сетивността, която превръща героите ми в антигерои, а романа ми – в антироман. Надеждата, че пренасяйки бушуващото в мене безредие върху хартия, ще съумея поне донякъде да го овладея, се оказа стопроцентова фата моргана. Съзнавам колко чужд ме прави всичко това на националната ни литературна традиция, но творческата личност е онтологично противопоставена и на нация, и на традиция – нацията е каторга, традициите са окови. Пък и това не е първата отчужденост в немалкия ми вече живот – едва ли ще бъде и последната. От което пък следва, че думите са стопанисвали мене – не аз тях. Мога само да уверя, че във всеки миг на дългото си препускане по редовете съм бил честен като животно, но честността не е литературно (както не е и противолитературно) качество. Всичко това подсказва проблематичността ако не на художественото слово по принцип, то поне на собствените ми белетристични опити.
В едно озаглавено „Космогония на злото“ и посветено на творчеството ми есе Асен Игнатов окачестви литературата ми като „поток на съзнанието“. На мене ми е трудно да съдя дали и доколко е така – няма нищо по-нелепо от това един писател да тръгне да се себекласифицира. Мога само да засвидетелствам авторовата си непреднамереност: пишейки, аз и за миг не съм си поставял за цел да градя някаква космогония – нито на доброто, нито на злото. Не мога да реша също дали и доколко съм следвал някакъв поток на съзнанието. Зная само, че съм писал импулсивно, а единственият импулс, единственият мотив, който е водил перото ми по страниците, е неразгадаемостта на Бога и света. Мистерията на битието винаги ме е изкушавала неустоимо – толкова по-неустоимо, колкото по-недостъпна е тя за аналитичното мислене.
Подозирам, че нецензурният ми език отново ще възпламени възмущението на моралните апостоли, но цензурна литература аз не зная. Няма прилични и неприлични книги, книгите, учи апологетът на неприличието О. Уайлд, са или добре написани, или лошо написани – това е всичко. Пък и литературно грамотният читател е неуязвим за пошлостта.
Приемам, за сметка на това, упрека, че неустановеното в романа ми е много повече от установеното, че аз непрекъснато, до изнемогване питам и себе си, и Бога, и света, а рядко, съвсем рядко и неуверено отговарям, но струва ми се, че в една наистина художествена творба иначе не би могло и да бъде. Най-нагледно илюстрира казаното книжнината на каноничните отговори, завладяла чрез некрофилната възторженост на средновековната църковна догматика, на социалистическия реализъм и на мътната почвеническа вълна на националсоциализма „Блут унд Боден“ битието и съзнанието на цели поколения. Няма що: на младини знаех отговорите, сега, стареейки, въпросите зная. И на мене не ми харесва, и аз не искам да е така, и мене ме гнети обстоятелството, че трупаният с толкова мъчителни усилия през годините и десетилетията и плащан с толкова болка и горчивина екзистенциален опит е довел не до избистряне на понятията и целите, а до една повсеместна духовна дезориентация. Едно все пак се изясни – при това с една безпощадна, с една убийствена яснота: като всичките ми останали книги, и „Опит за екстаз“ ще се превърне не както мечтаех, в плодотворен път към съчовека, а в поредното свидетелство за безсилието на словото пред действителността. Явно за разгадаването на човека един роман е точно толкова от полза, колкото е от полза и посещението на една неделна проповед в кварталната черквица за постигането на Бога.
Защо продължавам да пиша след толкова безпътност ли? Ами защото словото е единственият несигурен шанс поне донякъде да осмисля вълнението да бъдеш човек, защото и аз като Сизиф считам, че видимото безсмислие съдържа невидим смисъл, че животът трябва да бъде обичан, както съветва Достоевски, дори независимо от неговия смисъл, защото животът е себесмисъл, че човек трябва да продължи биографичния си път, макар че на всяка крачка го дебнат нещастие и празнота, крушение, болка и гибел. Да продължи не поради, а въпреки. Да продължи, да продължава отново и отново с патологичния, но животворен оптимизъм на един от героите ми, установил след безчет провали и разочарования, че всичко е така обречено, така прогнило, така пропаднало, така безутешно, така неспасяемо, така безвъзвратно загубено е всичко, че няма смисъл да се предаваме. И защото (най-накрая) вярвам безрезервно на реформатора Мартин Лутер: ако знае, че утре светът ще загине, най-уместно е човек да посади днес едно ябълково дръвче. Да опитаме!…
Авторът
