www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
Виктор Пасков (1949 – 2009) e писател, музикант, музиковед и кинодраматург, най-известен с книгите си „Невръстни убийства“, „Балада за Георг Хених“, „Ций Кук“, „Германия – мръсна приказка“, „Аутопсия на една любов“, „Гледната точка на Гоген“.
Неговите книги са сред любимите на голяма част от родните читатели, именно заради това ще се спрем на величествени цитати на три от неговите най-популярни творби.
„Аутопсия на една любов“:
„А колкото до любовта… трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.“
„… Ужасната ѝ, огромна липса. Невероятно самотен съм. Страхувам се от смъртта. Когато ходя по улиците, гледам да съм в близост до сградите: ако получа внезапен инфаркт, тялото ми да се опре до стената и да се смъква постепенно на земята, а не да пльосна като чувал и да си разбия физиономията.
Депресия, стрес, алкохол и по три кутии цигари дневно. Нямам желание за нищо. Нямам цел, нямам стремежи, нямам смисъл. Ужасявам се от бъдещето, от старостта, от безперспективността. Равносметките са жестоки и разбиващи. Този свят и този живот са сън под наркоза. Аз съм зомби.“
„Шампанското е коварно питие. След втората чаша внезапно се оказваш пред третата бутилка. В мозъка ти пукат мехурчета, фантазията ти работи като прахосмукачка. Всмуква целия околен боклук, а ти имаш чувството, че ядеш орхидеи.“
„Нейният джаз се вихри на светлинни години от слънцето, храни се със студени звезди и пие леден мрак.“
„Сексът е джаз, Чарли! Когато престане да е джаз, мутира в гимнастика. В най-добрия случай – в кънтри. Тогава не ме интересува.“
„Германия – мръсна приказка“:
„Единственият, който учеше немски, бях аз. Всички учеха английски. Аз бях единственият, който искаше да стане писател. Всички искаха да станат Джими Хендрикс.”
„Грубата каменна фея бе потопила крака в сухото езеро под заведението. Трима души яростно се биеха вътре за нищо и никакво. Управителят телефонираше на милицията. Падаше софийска вечер в цвета на блу джинс. Отгоре светеше бирена луна.”
„Сбогом, о, идиоти, които не знаете да цените хората си! Вървете по дяволите. Някой ден ще се върна с по една диплома във всеки джоб, с куп книги, които ще напиша в по-културна среда от вашата! Бог да ви е на помощ, когато всички ние – прокудените из Европа – си дойдем и вземем нещата в свои ръце.”
„Развълнувах се… Театър, дявол да го вземе! Изкуство!
Навън валеше дъжд, всичко бе потънало в мръснолилавата му пелена, дори и хората изглеждаха мръснолилави… а тук – светлини, шум, безгрижие, закачки, певци и певици се разхождат като пауни в пищните си сценични костюми, всичко е в непрекъснато движение – живот.”
„Той ми говореше по мъжки.
Бях горд.
Съветваше ме да се пазя от жените. Те бяха демони, които тровеха живота на мъжа и целия свят.”
„Времето изобилно тече и изтича. Изобилие от нещастливи мисли. Очите ми, втренчени в тъмното, се мъчат да видят зад него, а душата ми е свита като бито куче.”
„… какви гадости сънувах! Сънувах,, че живея в една мръсна приказка. Невероятно жестока приказка – онази с човекоядеца, който изял и седемте си деца. Сънувах, че съм Палечко в някаква извратена територия, заградена със стени от запад, изток, север и юг, сънувах мръсни думи и грозни мутри, гадни докосвания, какво унижение!”
„Балада за Георг Хених“:
„Дали, след като напусне този свят, човек продължава да живее в съзнанието на другите? Дали — както красиво е казано — духът на майстора се преселва в неговите ученици, а изкуството му — в тяхната памет и дело.“
„Но ти, Георг Хених, щастлив ли си бил? Защо не си се завърнал в родната Чехия, при брат си Антон, за когото си ми разправял толкова много? Там, около потомствения замък, е имало зелени ливади, буйни коне са препускали по зелените ливади, тънка миризма на явор и лак се е носела в твоето ателие, където тихата Боженка те е гледала с любов, и какво от това, че сте нямали деца, когато на твоите цигулки са свирели в цяла Европа?“
„Това бе първата ми среща с него. Видяхме се отново след пет години. През цялото време аз често се сещах за стареца — нали всеки ден държах цигулката му в ръце. Спомням си мазето, иконите по стените, двата тезгяха. Боженка и най-много вълшебника гном с топлите ръце, които драскат, превитото му тяло, избледнелите очи, странните думи. Често ми се искаше да изтичам до мазето на улица „Волов“, да почукам на прозорчето, да вляза в уютната му, ухаеща на смола пещера и да чуя пак: „Малки цар! Инфант!“ Кой знае защо, не се решавах.“
„Мечтите ми бяха приземени и недетски. Мечтаех концертна зала и пълен касов сбор. Нямаше значение кому и какво свиря. Важното е, че след концерта тичах на касата, вадех чекмеджето с парите и тъпчех банкноти в пазва, джобове, в калъфа на цигулката, навсякъде. На вратата ме чакаха майка ми и баща ми; аз вадя столевките, давам им всичко и казвам: ето, хайде сега да купим бюфет! — после заспивах и сънувах този бюфет.“
„Той местеше поглед от лицето на баща ми към джезвето. — Никаква мисъл нямаше в този поглед, сякаш не правеше разлика между едното и другото. Ризата на гърба му бе покрита с ръждиви петна. Яка нямаше. Притегнатите му с тел панталони бяха без копчета.“
„За какво ли са се скарали бог и божията майка — мислех, заспивайки, — та ходи ту по земята, ту по небето?“
„Колко лесно! Ще науча езика на Сенките. Никой няма да разбира какво си говорим. И когато наистина вече няма как и дядо Георги тръгне с тях, те ще ме вземат със себе си.“
„После пристигаха Сенките. Настаняваха се удобно в мазето — вече бяхме стари познати и аз ги поздравявах на чешки — и започваха дълъг, тих разговор с Георг Хених. Аз седях напрегнат и го гледах в устата — да не би да изрази тя съгласие, да не стане и тръгне, накуцвайки с тояжката си подир Сенките.“
„Музиката задълго напусна нашия дом.“
„Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.“
