www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
Преди две години
8 май
Все едно някой от раз усилва звука на заобикалящия ме свят. Всички шумове в радиус от поне километър атакуват ума ми като свредло. Чувам какво си говорят в съседните стаи, долавям движения и неприятна смесица от всякакви миризми, вибрациите от колите навън, звука от дъждовните капки… Връхлетялата ме вълна от усещания опъва сетивата ми като струни миг преди да се скъсат.
Мразя всяко проклето събуждане!
Стисвам клепачи, докато овладея тази какофония, а тъпият телефон не спира да звъни.
– Какво, мамка му?! – процеждам в апарата с горещото желание да убия онзи, който ме търси.
Заповядвам си да отворя очи, докато отсреща чувам:
– Както винаги, си любезен…
– Явно ти липсвам, полковник… – Грам любезност не влагам, но това със сигурност няма значение за гадното джудже, чийто глас разпознавам.
Противният вкус в устата ми се усилва, все едно цяла нощ съм предъвквал вмирисани плъхове…
– Трябваш ми. До колко време можеш да дойдеш?
– Въпросът е мога ли изобщо!
Мълчание.
– И можеш ли? – процежда полковникът.
Ще те смачкам някой ден!
– По обед съм при теб. – Мятам телефона на разхвърляната маса.
Много ме дразни това мръсно човече, но още е рано да му видя сметката. Протягам схванатото си тяло и на път към банята оглеждам хаоса в хотелската стая.
Студеният душ ме съживява. Пастата за зъби обаче не успява да освежи устата ми. Това ще е от гадния ром в бара снощи. Подсушавам с досада косата, после брадата си и за пореден път си казвам, че е време да скъся поне нея. Избърсвам запотеното огледало с длан…
Ама че мутра!
Взирам се внимателно в отражението си с ясното съзнание, че приличам на измет и…имам рожден ден. Честит ми рожден ден! Двайсет и една… За подарък – среща с полковника. Поредният скапан „подарък“ за поредната скапана година!
Изсмивам се, увивам хавлия около кръста си на излизане от банята и започвам да ровя из нахвърлените по столовете парцали в опит да открия свястна тениска. Сещам се, че камериерката Хуана донесе изпрани дрехи още вчера. Обръщам се към гардероба и го фиксирам няколко секунди, сякаш е непознат пришълец.
А уж изтрезнявам нечовешки бързо…
Грабвам дистанционното от масата и пускам телевизора, който започва да лее припрян португалски. Леко истерична водеща дрънка врели-некипели. Не ми пречи, щом притъпява останалите звуци, които попиват в ума ми. Трябва ми огромна доза силно кафе!
В гардероба, разбира се, ме чакат изпрани и изгладени дрехи. Навличам ги бързо. Прибирам ножа в ботуша, проверявам пистолета и го пъхам отзад на кръста си, телефона, парите… Цигарите? Останаха в колата. Ключовете? Сещам се, че снощи ги хвърлих от другата страна на леглото. Откривам ги под мръсните дънки.
Плъзвам последен поглед по стаята и излизам. Спускам се по скърцащите стълби до бара и се подпирам на него с поглед, забит в раменете на стария собственик на хотела – Бове, бащата на Хуанита.
– Ей сега! – промърморва, без дори да ме погледне.
Загърбвам го и замислено се взирам през мръсните прозорци. Дъждът скоро ще спре. Звукът от смилането на ароматните зърна в кафе машината ме успокоява. Обръщам се, щом старецът поставя картонена чаша с димящо кафе на плота.
– С тази дълга брада приличаш на стар кръвожаден бандит, чужденецо! – подсмихва се, без да отмества очи от моите.
Харесвам го. Иначе нямаше да живея в долнопробния му хотел в Пакарайма вече половин година.
– Хуана да почисти стаята ми, шефе. И не приличам! Кръвожаден съм и се чувствам адски стар!
Отпивам и излизам навън. Дъждът се е превърнал в приятно припръскване, но влагата е убийствена. След десет минути тениската ще е залепнала за гърба ми. Още с качването в раздрънкания джип започвам да ровя за кутията с цигари. В такава сутрин имам нужда не само от кофеин, но и от тютюн – гладът на хроничните ми самоубийствени зависимости. Паля цигара и съм готов да тръгна към полковника.
И да го гръмна в лицето!
Срещам очите си в огледалото и сякаш отдалеч чувам ядосания глас на баща ми: „Това ли избираш? Да си убиец и скитник?! Това ли?!“.
– Да, мамка му, точно това! – процеждам отговора, който му дадох преди… Колко?Май повече от две години.
Толкова ли минаха,откакто го видях за последно?!
Издухвам порция гъст дим, отпивам голяма глътка кафе, преди да закрепя чашата в поставката на вратата, завъртам ключа и двигателят изревава нетърпеливо. Заповядвам си да не мисля за миналото. Два часа по-късно не мога да мисля и за настоящето заради всички отблъскващи звуци и миризми на лагера – стонове, крясъци, псувни, блъскане, пот, мръсни тоалетни, бензинови изпарения, застояла храна… Чакам полковника в дупката, наречена „кабинет“, а хлапакът, който му слугува, отиде да го повика. Пълно е с деца войници наоколо. Малки хора с промити мозъци и проядени души.
Чувам наближаващите стъпки по коридора и бавно дърпам от цигарата.
– Чужденецо! – възкликва с влизането си. – Ето те и теб!
Завъртам стола към него:
– Полковник! Ей ме на – целия.
Засмива се. Лицето му заприличва на гниеща мушмула. Отпуска дребното си тяло на креслото зад бюрото, потънало в прах и разни книжа…
В шкафчето до него крие запаси от уиски. В средното чекмедже държи под ключ важните документи заедно с любимите си порносписания. Зная всичко за навиците му, но не и истинското му име. Не ме и интересува. Кинта и петдесет, а затрил толкова хора, че едва ли някой може да им хване броя – млади, стари, с причина и без. Главорез в дрехи с детски размер.
Да съм най-добрият в наказателния му отряд, бе мой съзнателен избор. Доказах, че мога да съм този, който реша, а не този, който всички смятат, че трябва да бъда. До деня, когато се озовах на косъм от смъртта и сложих край на престоя си тук. Но няма как да спра контакта с военизираната шайка, която се разпорежда с тази територия под претекст, че помага за реда в граничния район. Не и ако искам да пазя хората, благодарение на които още съм жив – яномамите. Индианците ме бяха открили окървавен и в безсъзнание, изхвърлен в джунглата след едно от пиянските ми изстъпления. Дори аз, „свръхчовекът“, се бях оказал смъртен след достатъчно количество алкохол в комбинация с предатели, които искат да ме убият.
Хората от скитащото племе ме върнаха към живота, а сега контактът ми с полковника гарантира, че никой няма да притеснява тях и близките им, избрали да живеят в цивилизацията. Ако изобщо има нещо такова по тия географски ширини…
– Може би обърках плановете ти за деня – нелепо любезно казва домакинът, – но има работа, която е само за теб.
– Виж ти! – отвръщам безразлично.
Дръпва горното чекмедже на бюрото, а аз не го изпускам от очи. Хвърля пред мен книжен плик, омацан с кръв. Прилича на прясна. И мирише на такава. Кимва подканящо:
– Разгледай, разгледай!
Хващам плика за чистия край с върха на палеца и показалеца. Изсипвам съдържанието му върху бюрото – мобилни телефони, банкноти ,няколко вида документи (българска лична карта?!), билети за залагания, пръстени и масивен златен ланец, които разпознавам веднага… Веждата ми отскача изненадано и впивам поглед в очичките на дребния.
– Мхм! – кимва той самодоволно. – Измислихме го.
