www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
Тъмно е, когато се събуждам в банята, застанала пред огледалото, и преди истински да осъзная къде съм, усещам остро пулсиране в пищяла си, където съм се ударила в малкия кош за пране в ъгъла. Сърцето ми започва да бие лудо, на челото ми се появява пот. Когато реалността около мен се възстановява, ужасът на нощта се разбива и оставя само фрагменти в главата ми. Обаче знам какво беше. Сънят е винаги един и същ.
Огромна сграда, като стара болница или сиропиталище. Изоставена. Адам е затворен някъде в нея и аз знам, просто знам, че ако не успея да стигна до него, той ще умре. Той ме вика изплашено. Нещо лошо идва да го вземе. Аз тичам по коридори, опитвам се да стигна до него, а от стените и таваните се надигат сенки, сякаш са част от някакво зло, което живее в сградата, и се увиват около мен и ме хващат в капан. Докато се опитвам да из¬бягам от тъмните, лепкави нишки, решени да не ми поз¬волят да стигна до Адам, да ме задушат и да ме завлекат в безкрайната тъмнина, аз чувам само плача му. Това е ужасен сън. Той полепва по мен, както правят сенките в самия кошмар. Детайлите може и да се променят малко в различните нощи, но историята винаги е една и съща. Колкото и пъти да я сънувам, никога няма да свикна с нея.
Кошмарите не започнаха с раждането на Адам – винаги съм ги сънувала, но преди него се борех за собственото си оцеляване. Като се връщам назад, това беше по-добре, макар тогава да не го знаех. Тези кошмари са проклятието на живота ми. Те унищожават шансовете ми за приличен сън през нощта, а като самотна майка така или иначе се уморявам достатъчно.
Тази нощ съм изминала по-голямо разстояние от друг път. Обикновено се събуждам объркана, застанала или до собственото си легло, или до леглото на Адам, често по средата на нелепо, ужасѐно изречение. Това се случва толкова често, че вече дори не го притеснява, ако се събуди. Но Адам е наследил практичността на баща си. За щастие обаче, има моето чувство за хумор.
Запалвам лампата, поглеждам в огледалото и изпъш¬квам. Тъмни кръгове дърпат кожата под очите ми надолу и знам, че фон дьо тенът няма да ги скрие. Не и на дневна светлина. Е, браво. Напомням си, че няма значение какво мисли за мен мъжът от бара или о по дяволите – той-е новият ми женен шеф. Надявам се, че той ще се почувства достатъчно неудобно, за да не ми обръща внимание цял ден. Обаче стомахът ми все още се свива и главата ми пулсира от прекалено много вино и прекалено много цигари. Стегни се – казвам на себе си. – След ден-два всичко ще бъде забравено. Просто иди и си върши работата.
Само четири сутринта е и аз пия малко вода, след това гася лампата и се вмъквам отново в леглото си, като се надявам поне да подремна, докато алармата звънне в шест. Отказвам да мисля за усещането за устните му върху моите и колко хубаво беше, макар и за кратко, да усетя прилива на желание. Да усетя онази връзка с някого. Гледам втренчено стената и се замислям дали да не започна да броя овце, а след това осъзнавам, че освен че се притеснявам, също така и се вълнувам, че ще го видя отново. Стискам зъби и проклинам себе си за това, че съм такава глупачка. Аз не съм тази жена.
