www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА
„В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято.“
Албер Камю
През 1940 година Съветският съюз окупира Литва, Латвия и Естония. Малко по-късно Кремъл изготвя списъци на хората, за които се смята, че са настроени срещу съветската държава, за да бъдат екзекутирани, хвърлени в затвора или пратени на заточение в Сибир. Лекари, адвокати, учители, военнослужещи, писатели, бизнесмени, музиканти, артисти и дори библиотекари са възприемани като врагове на СССР и са добавени към нарастващите списъци с хора, осъдени на изгнание. Първите депортации започват на 14 юни 1941 година.
Разделянето на семействата е вид съветски терор, който е целял да наложи безусловен контрол над нацията, като по този начин подкопае идентичността, човешкото достойнство и издръжливост. Мъжете и момчетата са пращани в ГУЛАГ или в затворнически лагери, а жените, децата и старците са транспортирани към трудови лагери. Много семейства никога не успяват да се съберат отново. Цели разклонения на семейното дърво са завинаги откъснати.
Този исторически период ме засяга лично, тъй като баща ми е син на офицер от литовската армия. Както Йоана, той успява да избяга със семейството си през Германия. След като напуска Литва, прекарва девет години в бежански лагери. Както Лина, някои от членовете на семейството му са депортирани или хвърлени в затвора.
Ужасите, които затворниците е трябвало да изживеят, са неописуеми.
Междувременно СССР опустошава родните им държави, разграбва земята, изгаря библиотеките и унищожава църквите. Хванати в капан между империята на Съветския съюз и империята на нацистите, след края на Втората световна война прибалтийските страни изчезват от картата на Европа и от полезрението на много хора. Когато започнах да работя по романа, една от оцелелите жени ми сподели през сълзи: „Рута, целият свят ни бе забравил“.
При писането на книгата предприех две пътувания до Литва. Срещнах се със семейства, оцелели от депортациите, от ГУЛАГ, психолози, историци и държавни представители. Много от ситуациите и събитията, описани в книгата, са ми разказани от очевидци или техните семейства; това са истории, които много от депортираните в Сибир са преживели. Макар останалите персонажи да са плод на моето въображение, доктор Самодуров не е. Той пристига в Арктика и спасява много човешки животи.
Онези, които оцеляват, прекарват от десет до петнадесет години в Сибир. След завръщането си в средата на 50-те години литовците намират, че домовете им са конфискувани от комунистите, които се разполагат с имуществото им, а в някои случаи дори са откраднали и самоличността им. Загубили са всичко. Със завърналите се се отнасят като с престъпници. Разпределени са да живеят в ограничени райони, под постоянно наблюдение на КГБ, бившия НКВД. Ако кажат дори и една дума за преживяванията си, това би означавало веднага да ги хвърлят в затвора или да ги върнат в Сибир. В резултат на това ужасите, през които тези хора са преминали, остават неизречени – несподелената травма на стотици хиляди остава тайна.
Като Лина и Андриус, някои от завърналите се се женят и намират утеха в тайните погледи и скришния шепот нощем. Красиви деца като Йонас и Янина порастват в трудовите лагери и се завръщат в Литва вече възрастни. Безброй майки и съпруги като Елена загиват. Смелите, които са се опасявали, че истината може да бъда завинаги потъпкана, заравят дневници и рисунки в земята на Прибалтика, рискувайки живота си, в случай че КГБ открие техните капсули навремето. Както Лина, много насочват чувствата и страха си към изкуството и музиката – единственият начин, чрез който да изразят мъката си и да опазят нацията жива в сърцата си. Рисунките и картините не се оповестяват публично. Изкуството се предава тайно, със закодирани съобщения и новини измежду лагерите. Скици, които съдържат символи на родната им страна, понякога са били достатъчни да вдъхнат сили на депортираните, за да продължат, да се борят, да преживеят поне още един ден.
Смята се, че по заповед на Сталин са избити над двадесет милиона души по време на неговия терор. Депортации има в Полша, Финландия, Молдова и други страни. До ден днешен има хора, които продължават да отричат, че това въобще се е случило. За някои страни борбата за свобода продължава.
Някои войни се водят без бомбардировки. За хората от Прибалтика войната означава вяра. Съветският съюз им отнема знамето, семействата, държавата, но те не могат да си позволят да паднат духом. Хората избират надеждата вместо омразата и поддържат огъня на свободата жив в сърцата си. През 1991 година, след близо петдесет години насилствена окупация, трите прибалтийски страни получават обратно независимостта си по мирен начин и с достойнство. Днес Литва, Латвия и Естония са членки на НАТО и част от Европейския съюз.
За съжаление, прогресът невинаги е постоянен. Но ако се загледаме в миналото, ще установим, че в историята се крият най-важните ни уроци. Моля ви, прочетете повече за този период. Споделете историите с някого. Макар в тях да се чете тъга и болка, те съдържат блясъка на надеждата, смелостта и издръжливостта. Така историята на трите малки държави ни учи, че любовта е най-силната армия. Дали е любов към приятел, към родината, към Бог или дори към врага, тя отключва вратите на сърцето и човешкия дух. Чрез любовта и паметта всичко е възможно.
