Из „Кралството на прокълнатите“ от Кери Манискалко

…Нона Мария направи защитно заклинание над сърцето си, като го завърши, целувайки връхчетата на пръстите си, и издиша шумно. Близначките си разме¬ниха тържествуващи усмивки. Беше невъзможно да скрие легендите от момичетата, независимо че това пълнеше главите им с мечти за седемте принцове на ада. Нона се боеше, че придават твърде романтичен ореол на демоните. Реши, че е най-добре да им припомни защо трябва да внимават с красивите бездушни създания.

– Измийте си ръцете и ми помогнете да омеся тестото. Ще говоря, докато приготвяте тестото за бусиате

Еднаквите им усмивки разсеяха студа, който нона все още усещаше и който бе довяла бурята със своето предупреждение. Малките спираловидни макарони, поднасяни с доматено песто, бяха едно от любимите ястия на момичетата. Щяха да са доволни, когато открият, че в ледената кутия вече ги чака сицилианска касата. Макар пандишпановата торта със сладко сирене рикота да бе великденски специалитет, момичетата обожаваха да я ядат на рождения си ден.

Въпреки всички предпазни мерки нона не беше сигурна колко сладост ще остане в живота им, и често ги глезеше. Не че ѝ трябваше допълнителен подтик да го прави. Обичта на една баба сама по себе си беше мощна магия.

Емилия свали хаванчето и чукалото от полицата, съсредоточено изопнала лице, докато събираше зехтина, чесъна, бадемите, босилека, пекориното и чери доматите за пестото ала Трапанезе. Витория махна влажния плат от купчината тесто и започна да навива пастата, както я беше научила нона. Бяха едва осемгодишни, а вече се справяха в кухнята. Не бе изненадващо. У дома и в ресторанта на практика бяха израснали в кухня. Двете надзърнаха изпод гъсти ресници, а израженията им бяха еднакви маски на очакване.

– Е? – попита нетърпеливо Витория. – Ще ни разкажеш ли история?
Баба им въздъхна.
– Има седем демонични принцове, но само четирима, от които семейство Ди Карло трябва да се бои: Гняв, Алчност, Завист и Гордост. Единият ще копнее за кръвта ви, вторият ще плени сърцето ви. Третият ще открадне душата ви. А четвъртият ще отнеме живота ви.
– Прокълнатите – прошепна Витория с почти благоговеен тон.
– Прокълнатите са принцове демони, бродещи нощем в търсене на души, които да откраднат за своя крал – Дявола. Хищни са и не умолими чак докато зората ги прогони – продължи баба им, полюшвайки се бавно в стола си. Дървото скърцаше и заглушаваше рева на бурята. Тя кимна към задачите им, за да е сигурна, че ще спазят своята част от сделката. Момичетата се заловиха за работа. – Седмината принцове са толкова покварени от греха, че когато преминават в нашия свят, не могат да понесат да са на светло и са прокълнати да се осмеляват да излизат само когато е тъмно. Това било наказание, наложено от Ла Прима Стрега преди много години. Много преди човекът да броди по земята.
– Къде е Първата вещица сега? – попита Емилия, а в гласчето ѝ се промъкна нотка на недоверие. – Защо никой не я я виждал?
Баба ѝ се замисли внимателно.
– Има си причини. Трябва да ги уважаваме.
– Как изглеждат принцовете демони? – попита Витория, макар че сигурно вече бе научила тази част наизуст.
– Имат човешка външност, но абаносовите им очи са с червеникав оттенък, а кожата им е твърда като камък. Каквото и да правите, никога не бива да говорите с прокълнатите. Ако ги видите, скрийте се. Привлечете ли вниманието на принц демон, той няма да се спре пред нищо, за да предяви претенции към вас. Те са среднощни създания, родени от мрак и лунна светлина. И се стремят само да унищожават. Пазете сърцата си: дадете ли им шанс, те ще ги изтръгнат от гърдите ви и ще изгълтат кръвта ви, докато шурти в нощта.

Независимо че тези мрачни и загадъчни принцове от ада бяха бездушни създания, които принадлежаха на Дявола и биха ги убили на мига, близначките бяха очаровани от тях.
Едната – повече от другата, както бе решила съдбата.
– Но как ще разберем, че сме срещнали някого от тях? – попита Витория. – Ами ако не можем да видим очите им?
Баба им се поколеба. Вече бяха чули толкова много, а се опасяваше, че ако древното пророчество бе вярно, най-лошото тепърва предстоеше.
– Просто ще ги познаете.
Отдадена на семейните традиции, нона Мария ги учеше на магически начини да се крият както от човеците, така и от среднощните създания. Всяка година на рождения си ден събираха билки от миниатюрната градина зад дома им и правеха заклинания за защита.

Носеха амулети, благословени в светена вода, прясно разкопана гробищна пръст и искрящи лъчи лунна светлина. Рецитираха думи за защита и никога не говореха за прокълнатите, когато луната бе пълна. И най-важното: никога не сваляха амулетите си.
Корничелото на Емилия бе от сребро, а на Витория – от злато. На момичетата не бе позволено да ги събират, иначе щеше да се случи нещо ужасно. Според нона щеше да е все едно да заставиш слънцето и луната да си споделят небето, обгръщайки света във вечен здрач. Така принцовете на ада можеха да избягат завинаги от огнения си затвор и да убиват и крадат душите на невинните, докато човешкият свят се превърнеше в пепел – като тяхното кошмарно кралство.
След като близначките погълнаха вечерята и тортата, майка им и баща им ги целунаха за лека нощ. Утре момичетата щяха да започнат да помагат в оживената кухня на семейния ресторант – първото им истинско поднасяне на вечеря. Твърде развълнувани, за да заспят, Емилия и Витория се кикотеха върху общия дюшек и замахваха една към друга с амулетите с форма на рог, наподобяващи мънички приказни мечове, като се преструваха, че се бият с прокълнатите.
– Когато порасна, искам да бъда зелена вещица – каза по-късно Емилия, сгушена в прегръдките на сестра си. – Ще отглеждам всевъзможни билки. И ще си имам собствена тратория
Ще създавам менюто си от магия и лунна светлина. Като нона.
– Твоето ще е дори по-хубаво. – Витория я прегърна още по-здраво за утеха.
– Дотогава аз вече ще бъда кралица и ще се постарая да имаш каквото поискаш.
Една нощ решиха да бъдат смели. Беше изминал близо месец от осмия им рожден ден и страховитите предупреждения на нона Мария сякаш бяха изречени преди цял живот. Витория тикна амулета към сестра си с решително изражение.
– Ето – нареди, – вземи го. Емилия се поколеба само минута, преди да стисне злат¬ния рог в дланта си.
Блещукаща лавандулово черна светлина избухна от амулетите им и така стресна Емилия, че тя изпусна колието на сестра си. Витория ловко го закопча обратно на мястото му с разширени кафяви очи, докато блещукащата светлина бавно избледня. Двете момичета мълчаха. Не бяха сигурни дали от страх, или от опиянение. Емилия сви и отпусна ръка, опитвайки се да прогони боцкащото усещане като от миниатюрни иглички, което пълзеше под кожата ѝ. Витория я наблюдаваше, а лицето ѝ бе скрито в сянка.
Наблизо към луната извиси вой хрътка от ада, макар че по-късно щяха да убедят себе си, че е бил само вятърът, свистящ из тесните улици на квартала им. Никога не казаха на никого какво са направили, и никога не говореха за странната мастилено-пурпурна светлина.
Дори помежду си. И особено с нона Мария.

Понеже се преструваха, че инцидентът не се е случил, Емилия не каза на сестра си, че е била безвъзвратно променена – от онази вечер нататък всеки път, щом хванеше своето корничело и се съсредоточеше, виждаше онова, което на¬ричаше лучикаре. Слабо проблясване или аура около човек.

Единствените изключения бяха самата тя и близначката ѝ.
Ако Витория също притежаваше този нов талант, тя така и не го призна. Това бе първата от много тайни, които сестрите щяха да пазят една от друга. И щеше да се окаже смър-тоносна за едната.