www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
В едно свое писмо до издателя си, Достоевски отбелязва:
„Тази книга е психологически портрет на едно престъпление… Един млад човек, с еснафски произход, живеещ в крайна бедност студент, … от лекомислие поддал се на някакви свои неустойчиви, недовършени идеи, … иска да излезе от злощастното си положение с един замах. Той решава да убие алчна и жестока старица, която „никому не е нужна и само вреди на околните“ …
В романа „Престъпление и наказание“ Ф.М. Достоевски се проявява не само като писател психолог, но и като философ – в центъра на повествованието са поместени не само вътрешните противоборства в душата на главния герой Разколников, но и борбата на идеи в обществото, борбата между добро и зло. Авторът не прави преки характеристики на своя герой, нито произнася окончателна присъда над извършеното от него. Той предоставя това право на читателя. Достоевски търси хоризонти далеч след съдебното наказание, той иска да намери и даде на своя герой право на изкупление.
Авторът , сякаш за да подчертае привидната правомерност и необходимост на едно решение за престъпление, постоянно трупа в романа тягостните картини на безизходна нищета, безутешна скръб, жестокост спрямо „унизените и оскърбените“, среда, която „изяжда“ така наречените малки хора. Бедните квартали на Петербург, убогите жилища, подземията, в които вегетират хора, кръчмите, публичните домове, пиянството са обилно представени в живи и наистина потресаващи описания.
Извършил убийство, Разколников не успява да се примири със съвестта си, противи се на представата за себе си като обикновен престъпник. Търси висша мотивация – напразно. Терзаейки се, героят разбира, че само ожесточението го е подтикнало да мисли, че по някакъв начин е надарен с моралното право да отнема човешки живот. Бремето на съвестта се стоварва с всичка сила върху несигурната му теоретична конструкция за правото на „необикновените хора“ да се разпореждат с чуждите съдби. Той разбира – убивайки лихварката, символически е убил себе си.
Авторът “наказва” своя герой преди всичко по законите на морала. За Достоевски най-важен е съдът на съвестта.
Като цяло, не само в тази творба, но и в цялото си творчество, Достоевски твърди, че в основата на престъпното мислене у психически нормални индивиди лежат тежки травми, нанесени от едно уродливо общество.
