www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
Съвременният писател Михаил Вешим, който гледа на живота и литературата с усмивка, даде интервю на колегите от БГНЕС. Ето как се държи той в тежките времена на пандемия и защо предпочита д-р Чехов пред д-р Мангъров, както и д-р Булгаков пред д-р Кунчев.
БГНЕС: Здравейте и добре дошли студиото на БГНЕС. Михаил Вешим или Михаил Мишев?
Михаил Вешим: Вече 40 години съм Вешим, макар че по лична карта съм Мишев. Навремето, когато започвах да пиша, ми се видя по-интересно да си обърна името. Сега, ако трябваше пак да прописвам наново, няма да използвам псевдоним, защото той ми е донесъл доста обърквания. Най-вече със счетоводители. Читатели също се е случвало да се объркват, наричали са ме Вешин. Мислят, че съм внук на Ярослав Вешин. Веднъж една читателка на вестник „Стършел“ се обади в редакцията и попита: „Може ли г-н Вересчагин да се обади“? Само Мърквичка не са ми казвали още. Но в българската хумористична литература псевдонимите са нещо обичайно – Елин Пелин, Чудомир, Радой Ралин, все псевдоними.
БГНЕС: В ръцете си държите своята нова книга „Позитанско царство“. Що за книга е тя, можем ли да я наречем сборник с пародии?
Михаил Вешим: Да, спокойно можем да я наречем така. Тя може да бъде четена на два пласта. Единият пласт – повърхностният, е като отражение на всичко, случващо се в политиката. Книгата има преки политически послания.
Аз съм си файлетонист, всяка седмица пиша във вестник „Стършел“ по въпросите на политиката. Така се родиха и повечето от пародиите тук. Това е една форма, с която искам да кажа някои неща за случващото се днес.
Вторият ми го подсказаха класиците на българската литература. Има тук пародии по Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, но най-много са те по „Патиланско царство“ на Ран Босилек, откъдето идва и заглавието. В книгата има 23 писма, които един весел Позитанчо пише до своя приятел Смехурко и му разказва какво става там, в партийната централата, както и за приключенията на баба Корнеляна.
Освен конкретните политически препратки, искаше ми се читателят да преоткрие и неща от българската литература, които не помни, които е забравил. Аз се опитвам да направя един нов прочит на тях.
Веднъж бях на една среща с ученици от 12 клас, които учат в една стопанска гимназия в Благоевград. Възпитаниците на това училище ще станат счетоводители и икономисти. Елитно училище. Искам да им прочета някакви пародии по българската литература. Нали си спомняте разказа „Песента на колелетата“ на Йордан Йовков? – питам ги аз. Изведнъж се оказва, че това на никого нищо не му говори. „По жътва“ от Елин Пелин, разказ за Пенка – селско и обичливо дете, получило слънчев удар на нивата. Пак нищо! Уж ги учат в училище тези неща, но веднага след това ги забравят. Значи трябва нов подход. За това бих се радвал, ако от тази книжка някой реши да се върне към българската литература и да види оригиналите, по които аз правя моите днешни прочити.
БГНЕС: Значи това е една от тънкостите на този жанр – ако читателят не познава оригинала, трудно би разбрал пародията.
Михаил Вешим: Това е на пародията слабостта. Трябва да се познава оригиналът.
БГНЕС: Днешната политическа среда благодатна ли е на теми и сюжети за писане на такъв тип пародии?
Михаил Вешим: Благодатна е. Пред мен обаче винаги е стоял въпросът за формата. Днес има шумно говорене по политически въпроси от всякъде – медии, сайтове. Всеки коментира в социалните мрежи проявите на политиците. Как обаче да се отлича от всеобщото говорене, за да не е банално? Аз за това съм избрал тази форма – на пародията, защото директното говорене вече не достига до никого.
Навремето, когато не можеше да се говори открито, защото аз закачих малко от периода преди 1989 г., пред сатириците стоеше въпросът за формата. Как да кажеш нещо, но с „езопов“ език, така че да мине пред главните редактори? Те си бяха цензури. Като видят нещо срещу властта, даже и най-малкия намек, дори и едно изречение само, точно него ще махнат. За това Радой Ралин правеше своите „Люти чушки“, епиграма на народните поговорки. „Сит търбух за наука глух“. Глух, но послушен, добавя той.
Но, да се върна на въпроса. Проблемът пред пишещия човек, проблемът пред сатирика е да намери формата, за да стигне посланието му до хората. Ако повтаряме едни и същи омръзнали ни истини, че депутатите само лапат кюфтета, получават големи заплати и не мислят за народа, това е толкова банално, че никой не те слуша.
БГНЕС: Чувствате ли се свободен да пишете сатира и пародия, да осмивате политиците? Много често се цитира 111-тото място на страната ни в класацията по свобода на словото.
Михаил Вешим: На мен ми се струва, че не сме чак на това място. С Буркина Фасо и Того? Хайде стига! Това ми се вижда малко преувеличено. Ние, във вестник „Стършел“, нямаме никакви ограничения. Разбира се, един вестник вече има много по-малко влияние, отколкото електронните медии. Хората вече не ги четат – не искат, нямат време или не им се дават 80 стотинки. Всички или гледат телевизия, или четат постове в социалните мрежи. Като че ли в електронните медии има цензура, но аз не мога да коментирам, защото не съм я усетил. Явно политиците там оказват натиск, който идва най-вече от финансирането. Отпускат пари на тоя и на оня, ако е послушен. Във вестника си пишем каквото ни е на душата и каквото, както го разбираме.
БГНЕС: Времената уж изглеждат бурни, а са всъщност – каламбурни. Това са ваши думи, защото мислите така?
Михаил Вешим: Да. Ами като погледне човек, то всичко е пародия. Пародия на управление, което ни управлява от джипа и отправя пародийни послания. Пародийна опозиция, пародийни протестиращи. Въобще животът ни мина така, в пародии. Само COVID-19 май е истински, макар че много хора май и в него не вярват.
БГНЕС: Стигнахме ли до момента, в който да се шегуваме дори и с тази страшна тема – коронавирусът?
Михаил Вешим: Големите шеги бяха в началото. Тогава какви ли не майтапи имаше, защото никой не знаеше какво е това чудо. То още не беше дошло тук и всички ние си викахме: Абе, Господ е българин, това ще ни подмине. То кое ли ни е подминало? Сега обаче работата стана сериозна, особено сутрин, когато чуем медицинската сводка. Не е моментът за много шеги и гевезлъци. От друга страна пък няма какво толкова да се паникьосваме.
Аз самият минах през това, по-точно COVID-ът мина през мен. Не беше толкова страшно. Поне разбрах, че в мен има нещо положително – резултатът от теста. Не се паникьосах, не тръгнах да пия антибиотици или да легна в болница, а се запасих със смешни книги. Те са ми помагали и в други моменти от моя живот. Вместо да слушам д-р Мангъров, се зачетох в д-р Чехов. Вместо д-р Кунчев, по-добре д-р Булгаков. Така мина боледуването при мен – с усмивка. Усмивката има място в сегашната пандемия. Ако може да минете през вируса с усмивка, така е най-добре.
БГНЕС: Смехът по-силно лекарство ли е от антибиотика?
Михаил Вешим: За мен смехът винаги е бил по-силно лекарство от антибиотика. Ако към антибиотика човек става резистентен, към смеха – никога. Човек може да чете и препрочита разни неща и те винаги да са му забавни.
Източник: БГНЕС
