www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
През пролетта на 2021 на българския пазар излиза автобиографията на Франческо Тоти – „Капитанът“, издание на Жануа’98.
Кой е Франческо Тоти? Бивш италиански футболист, играл като атакуващ халф и нападател. Състезава се през цялата си кариера единствено за италианския клуб Рома и е носи капитанската лента на отбора от 1998 г. до 2017 г. Тоти е вторият най-добър реализатор в историята на Серия А с 250 гола, носител е на Златната обувка за сезон 2006 – 2007. Той записва рекордните 786 мача и 307 гола в официални срещи за Рома, повече от всеки друг футболист, играл за „вълците“. Печели веднъж Серия А и по два пъти Купата на Италия и Суперкупата на Италия. Наричан „Принцът на Рим“, Тоти е определян от тифозите на Рома за най-великият футболист в историята на клуба. Награждаван е 5 пъти за футболист на годината на Италия, попадал е в идеалния отбор на Европейското първенство през 2000 г. и Световното първенство през 2006 г. Тоти става световен шампион с екипа на Италия през 2006 г.
Първи откъс от книгата прочетете тук:
„Един път, трябва да съм бил на 12, излязохме с Анджело и Хлапето, но нямахме топка. В двора на училището обаче ритаха двама братя. Не бяха от нашата компания, излизаха рядко, имаха славата на зубъри. Обаче се познавахме достатъчно, за да поискаме да се включим в мача. Липсваше ни само още един, за да стане перфектното „трима на трима“. Тия, двамата, обаче отказаха да ни пуснат: „Топката си е наша и няма да играем с вас, мемемемемеееме!“ И колкото повече настоявахме, те толкова повече се отдалечаваха, подавайки си внимателно, за да не докопаме топката. Хлапето беше най-кибритлия от нас и бързо взе инициативата: грабна веригата, с която връзваше колелото си за една от гредите, и започна да трака по оградата на училището, вдигайки невъобразима врява. Двамата инати обаче отказваха да се предадат с добро и тогава се наложи малко да ги посритаме. Нямаше интрига – на тази възраст е важно колко си едър и колко време си прекарал на улицата. Братчетата се разбягаха и зарязаха топката на наше разположение. Започнахме да ритаме, щастливи от победата, разправията след секунди беше забравена. Само от нас обаче. Когато се прибрах привечер, мама ме чакаше на вратата. Не бях я виждал по-ядосана. Току-що се беше върнала от полицейския участък на „Виа Чиличия“. Накратко, родителите на тия неприятни братя се бяха оплакали от нас, официално бяхме обвинени в кражба и агресия. Карабинерите, които, разбира се, ни познаваха, бяха извикали майките ни, за да се вземат мерки. Освен дребна сума за топката, „присъдата“ включваше и строги семейни наказания, та за един период трябваше да забравим за шляенето из квартала. И това не беше краят: на следващия ден в училище имаше продължение. Седя си в час, когато на вратата се чука и се показва главата на професореса Паракало – една лелка, която ни предаваше по музика. „Франческо, може ли да излезеш за момент, per favore [1]?“, обръща се към мен с подозрителна любезност.
Нямаше как да не изляза, въпреки че вече усещах мириса на изгоряло. Така и стана, щом затворих вратата на кабинета след себе си, професоресата светкавично ме сграбчи за ухото с два пръста, а аз установих, че с другата ръка вече държи по същия начин ухото на братовчед ми Анджело. И с тази желязна хватка започна да ни влачи по етажите на цялото училище. Междувременно би звънецът, децата наизлязоха по коридорите и си умряха от смях от нашето представление. Някъде сред тълпата трябва да са били и ехидните физиономии на проклетите братя. Пълен, абсолютен срам.
Естествено, не беше случайно, че най-голямата ми беля беше свързана с топка. Баща ми ми е разказвал как, когато съм бил едва на 8 месеца, по време на ваканцията в Порто Санто Стефано съм изнасял спектакли, подритвайки моя първи „Супер Сантос“ [2] по каменистия плаж. Не че се правя на феномен, но обикновено на 8 месеца децата още не могат да ходят. Аз обаче съм можел да се забавлявам с топка, при това по не особено равна повърхност. Даже съм заспивал без играчки: дори без Jeeg Robot, който по онова време си е бил хит. Признавал съм само „Супер Сантос“, явно съм усещал, че ще окаже влияние върху по-нататъшната ми съдба.
Излизах на улицата всеки ден. Връщах се от училище, което в моя случай означаваше просто да прекося улицата, защото „Манцони“ се намираше точно срещу нас, хапвах набързо и сядах на балкона да уча. Не толкова за да се наслаждавам на свеж въздух, колкото за да мога да се изстрелям отново навън, щом видех позната физиономия. „Написа ли си домашните?“, викаше мама, на което получаваше скорострелно „Да“ три пъти и междувременно бях толкова далече, че вече нямаше как да чуя евентуални нейни възражения. Компанията ми се състоеше от трийсетина момчета и за нас квартала беше най-хубавия в Рим. Народен, без да е беден. Богат на дворове, подходящи за игри и най-вече изпълнен по всяко време с хора по улиците. Семейството ми беше голямо, често ходехме на гости на баба и дядо в „Трастевере“ или в „Тестачо“ – приятни екскурзии, но аз се чувствах най-добре в моя квартал „Порта Метрония“. Толкова футбол, толкова тичане и невинни шеги: имаше период, в който на мода беше да звъним по домофоните и да се представяме за известни личности. Аз винаги бях Джери Скоти. [3] „Кой е?“ „Джери Скоти!“ и си плюех на петите с бурен смях. Футбол играехме основно по дворовете, но и направо на улицата, защото в онези времена пълният работен ден все още не съществуваше. В два следобед магазините спускаха щорите и следваше сиеста поне до 5 часа. Няма по-хубави врати за мач от сарацинеските [4], ако не знаете. Хората не бяха много щастливи, защото следобедният им сън биваше съсипан от ударите на топката по щорите, но на нас не ни пукаше много. Играехме „alla tedesca“[5] – с къси пасове и само по въздух, за да не отива топката често на улицата. В годината на скудетото вкарахме един гол с точно същия стил срещу „Перуджа“ – няколко поредни подавания пред вратата на съперника, без топката да пада на тревата. Най-големият проблем идваше, когато топката отиваше в двора на училището, а вратата беше заключена. Налагаше се да звъним на домофона на пазача, доста грубоват тип, надявайки се да ни отвори синът му Джиджи, който беше наш връстник: това момче никога не играеше с нас, водеше самотен живот, но пък беше добро по душа и възпитано, за разлика от братята – портаджии. Понасяше стоически бремето да ни подава топката поне веднъж, понякога два, три, четири пъти на следобед. Обичах го заради това.
Не е проста работа да се определи моментът в детските ми години, когато за първи път осъзнах, че имам талант, защото за мен всичко, което правех беше нормално – още от онази ваканция на „Порто Санто Стефано“. Искам да кажа, че при мен не става въпрос за някаква супер сила, дошла с обрат на съдбата, а по-скоро за вродени способности. Може би първото усещане за специалност съм получил на „Папереле“[6] – игра, която много ни забавляваше като деца. Нареждахме една група в редица в горната част на стълбите по улицата пред „Манцони“, а моят отряд чакаше долу, като всеки от нас се редуваше да бъде стрелец. Децата горе започваха да се движат първо хоризонтално, а после и слизайки по стълбите, като целта на стрелеца беше с наредени пред него на десетина метра няколко топки да цели един по един всеки от слизащите по стълбите. Изглежда лесно, само на пръв поглед, защото трябва да „свалиш“ движещите се деца и да запазиш хладнокръвие, докато „оцелелите“ се приближават все повече към теб и времето ти да ги уцелиш намалява все повече и повече. Освен това топките, с които обикновено разполагаха хлапета като нас, не си приличаха една с друга – имаше от кожа, напомпана добре, друга – спихната, трета от изкуствена кожа, четвърта – за волейбол, и т.н. За всяка трябва да използваш различна сила. Е, когато се пробвах за първи път на тази игра – трябва да съм бил на пет или на шест, свалих всички мишени, много преди да слязат до основата на стълбите.
-
Прочети и това: Ревю на „Моят начин“ – Автобиографията на Йохан Кройф
Още си спомням невярващите физиономии на Анджело и останалите. „Я го направи пак!“, каза някой и аз повторих играта, като този път не уцелих един. Явно още тогава съм бил алергичен към загубата, защото усетих в мен да се надига гняв. Този единствен неточен изстрел от дузина опити в моята представа рискуваше да съсипе цялото ми представяне. От лицето на Анджело разбирам, че това не се е случило и всички са все така възхитени. Завладява ме някаква смесена емоция – между радост и недоверие, защото изглежда прекалено хубаво, за да е истина. Едно поне беше ясно – добър съм в играта, която обичам най-много от всичко“
