www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
Така започна всичко. Копакабана определяше срещи в една кооперация в началото на „Форчела”, но никога не идваше той. На негово място се появяваше мъж, който много дрънкаше, но малко мислеше, наричаха го Алваро, защото приличаше на актьора Алваро Витали. Беше около петдесетгодишен, но изглеждаше доста по–стар. Почти неграмотен, беше прекарал повече години в затвора, отколкото на свобода. Съвсем млад влезе в затвора по времето на Кутоло и на Нова Фамилия , пос¬ле затвор по време на войната между клановете от „Санита” и „Форчела”, между Мочерино и Стриано. Бе скрил оръжието, бе станал куриер. Живееше с майка си в някакъв сутерен, така и не се издигна в йерархията, плащаха му жълти стотинки и от време на време му подаряваха някоя проститутка, а той – за да я ползва, караше майка си да отиде до съседите. Но бе човек, на когото Копакабана имаше доверие. Обслужваше го много добре: развеждаше го с колата, предаваше пакетите с дрога на Агостино и на другите момчета.
Алваро им беше показал местата, на които трябва да застават. Апартаментът, където държаха дрогата, бе на последния етаж. Те трябваше да продават долу, в безистена. Не беше като в Скампия, където имаше решетки и бариери, нищо подобно. Копакабана искаше по–облекчена продажба, без блиндирани прегради.
Задачата им беше проста. Пристигаха на определеното мяс¬то малко преди да започне голямото движение, за да направят сами дозите, като режеха с ножчетата си нужното количество. Алваро се присъединяваше към тях, за да приготви най–малките и по–големите парчета: за десет, за петнадесет, за петдесет. Пос¬ле поставяха хашиша в обичайните станиолени пакетчета и бяха готови; тревата се слагаше в торбички. Клиентите вли¬заха в безистена пеша или с мотопеди, плащаха и си тръгваха. Операцията беше сигурна, защото кварталът разполагаше със съгледвачи, на които Копакабана плащаше, и доста хора, които стояха по улиците и веднага откриваха полицаите, карабинери¬те или финансовата полиция, независимо дали те бяха цивилни.
Правеха го след училище, но понякога не стигаха до шко– лото, защото им се плащаше на парче. Петдесет, сто евро на седмица бяха от значение. Имаха едно–единствено предназ¬начение – Foot Locker. Нападаха този магазин. Влизаха като таран, сякаш го превземаха, а след като прекрачеха прага, се разпръскваха. Взимаха по десет–петнадесет тениски наведнъж. Тукантоко си ги слагаше една върху друга. Just Do It. Adidas. Nike. Символите изчезваха и за секунда се показваха отново. Николас си взе наведнъж три чифта кецове Air Jordan. Висо¬ки, до глезена, бели, черни, червени, достатъчно бе да го има
Майкъл, който забиваше само с една ръка. И Бриато се бе нахвърлил върху кецовете за баскетбол, той искаше зелени, със светеща подметка, но едва ги бе взел в ръце, и Лолипоп го блокира с едно: – Зелени? Ти да не си педал? – и Бриато ги остави, а след това се насочи към саката за бейзбол. Yankees и Red Sox. По пет на отбор.
Така постепенно всички момчета, които кибичеха пред „Новият Махараджа”, започнаха да пласират дрога. Зъбчето се опита да остане настрана, издържа няколко месеца, а след това започна да продава малки количества на строежа, където рабо¬теше. Лолипоп шиткаше във фитнеса. Дори Бриато започна да се труди за Копакабана, той би направил всичко, което му по¬иска Николас. Пазарът не бе толкова голям, колкото през осем¬десетте и деветдесетте години: „Секондиляно” бяха погълнали всичко, а после се бяха оттеглили от Неапол в Мелито. Сега вече се местеше към историческия център.
Всяка седмица Алваро ги събираше и им плащаше: кой¬то пласираше повече дрога, получаваше повече пари. Винаги успяваха да трупнат по нещо отгоре с някоя далаверка, напра¬вена извън техния периметър за пласиране, с надробявянато на някоя доза или прецаквайки богат, особено шантав познат. Но никога във „Форчела”. Там цената бе определена, а количество¬то – точно. Николас взимаше малко смени, защото продаваше на разни тържества и на ученици на баща си, но бе започнал да печели наистина добре, покривайки изцяло гимназията по из¬куствата, където учеше. Продаваше дрога на всички. В класни¬те стаи, когато учителите ги няма, във физкултурния салон, по коридорите, по стълбите, в тоалетните. Навсякъде. Цената се вдигаше през късните часове на деня, само че тогава се навър¬зваха и политически разговори. Един път се сби само защото по време на сбирката бе казал: „За мен Мусолини е голяма ра¬бота, всички, които те карат да се страхуваш от тях, са голяма работа. И Че Гевара ми харесва”.
– Нямаш право дори само да споменаваш името на Че Гевара – изстъпи се някакъв с дълга коса и разкопчана риза. Сдърпаха се, вкопчиха се един в друг, но на Николас изобщо не му дремеше от тоя цървул от улица „Миле”, не беше дори от неговото училище. Какво му разбираше главата от уваже¬ние и дисциплина. Ако си от улица „Миле” – теб те уважават по рождение. Ако си от долната част на Неапол, трябва да си извоюваш уважението. Приятелят му говореше за морални ка¬тегории, но за Николас, който просто бе видял няколко снимки на Мусолини и отделни кадри по телевизията, такива неща не съществуваха, затова му фрасна една глава в носа, сякаш за да му обясни: ей ти я истината, чекиджийче, няма друга. Правилни и неправилни, добри и лоши. Всичките са еднакви. На стената си във фейсбук Николас ги бе подредил: Дучето, докато крещи от някакъв прозорец, царят на галите се покланя на Цезар, Мо¬хамед Али, докато реве срещу противника си, който е прострян на земята. Силни и слаби. Това е истинската разлика. И Нико– лас бе наясно от коя страна да застане.
Там, на неговия личен пазар за дрога, се запозна с Мардата. Докато си приготвяха дозите, се появи това момче, което знае¬ше магическата думичка:
– Ей, скивах те пред „Новият Махараджа”!
– Да, а ти к’во общо имаш? – отговори Николас.
– И аз се навъртам там – и след това добави: – Чакай, чуй тая музика. – Така посвети Николас, който до този момент слу¬шаше само италианска поп музика, в американския хип–хоп, ама тоя, най–якия, при който от неразбираемия бълвоч от думи, от време на време изскачаше по едно fuck и всичко си застава¬ше на мястото.
Този тип се хареса много на Николас, беше нахален, нагъл, но се отнасяше сдържано към него. Така че, когато след края на уроците Мардата започна също да шитка дрога в неговото училище, въпреки че не беше от „Форчела”, от време на време му позволяваше да работи.
Беше неизбежно рано или късно да ги хванат. Точно преди Коледа направиха една хайка. Бе редът на Агостино. Николас идваше да го смени и изобщо нищо не беше забелязал. Пазачът, който отговаряше за постата , бе прецакан с бързина: куките се бяха престорили, че проверяват някаква кола и им скочиха от¬горе, докато момчетата се опитваха да скатаят дрогата.
Повикаха бащата на Николас – пристигайки в участъка, той спря и хвърли към сина си един празен поглед, който пос¬тепенно се изпълни с гняв. Николас остана дълго с очи, забити в земята. Когато обаче реши да вдигне очи към баща си, в тях нямаше разкаяние, така че получи два яки шамара, като от стар тенисист. Николас не издаде и звук, но в очите му се появиха две сълзи – от болка, не от разкаяние.
Чак тогава, като фурия, нахлу майка му. Запълни цялата рамка на вратата, разпери ръце, опря ги на рамката, сякаш тряб¬ваше да удържи целия участък. Мъжът и се беше отдръпнал и сцената бе изцяло в нейна власт. И тя се развихри. Доближи се до Николас, бавно-бавно, като звяр. Когато застана съвсем плътно до него, сякаш ще го прегърне, изсъска в ухото му:
– Какъв срам, какъв кошмар! – и продължи. – С кого си се сбрал, с кого?
Мъжът и я чу, но не разбра, а Николас се дръпна толкова рязко, че баща му отново скочи към него и го залепи за стената.
– Ей го, на, дилъра. Мамка му, как е възможно?!
– Дилър, ама друг път – каза майка му, като издърпа нас¬трана бащата. – Какъв срам!
– Е, как според теб – избоботи Николас, – гардеробът ми се превърна във витрина на Foot Locker от нищото? Докато по¬магах събота и неделя на бензиностанцията?
– Абсолютно лайно. Сега ще помагаш в затвора – каза май¬ка му.
– Какъв затвор? – Тя също му шибна един шамар, по–слаб от този на баща му, но много по–звучен.
– Да мълчиш. Хич няма повече да излизаш без надзор! – и добави, обръщайки се към мъжа си. – Дилъра не съществува, ясно? Няма го и не трябва да го има. Да оправяме нещата тук и да се прибираме.
– Проклятие, да му… на каръка! – изруга баща му. – Сега и адвокати ли трябва да плащам!
Николас се върна вкъщи, придружен от родителите си, ся¬каш бяха двама карабинери. Баща му гледаше право напред, в Летиция и Кристиан, по–малкия му син. Майка му обаче бе зас¬танала плътно до него, с поглед, забит в пода.
Веднага щом зърна брат си, Кристиан загаси телевизора и скочи на крака, буквално с три скока преодоля разстояние¬то между дивана и вратата, за да му протегне ръка така, както бяха виждали по филмите – ръка, рамо до рамо, като в големите отбори, като при братя. Но баща му буквално го изпепели с поглед. Николас положи сериозни усилия да не се изхили на брат си – знаеше, че му е идол и че тази вечер, в стаичката им, ще има достатъчно материал, за да засити любопитството му. Щяха да си говорят до късно през нощта, а после Николас щеше да разроши косата му, както правеше всеки път, преди да му пожелае „лека нощ”.
Летиция също би искала да го прегърне и да го попита: „Какво стана? Защо?”. Знаеше, че Николас продава дрога, и висулката, дето и подари за рождения ден, струва пари, но не допускаше, че ситуацията е толкова сериозна, макар и да не беше много страшна.
Следващия следобед прекара, като размазваше върху устните и бузите му крем „Нивеа”.
– Така всичко ще спадне – каза. Това бяха ласките, които ги свързваха.
Искаше му се да я изхруска, каза и:
– Направо се чувствам като вампира от „Здрач”! – Но тя беше девствена и това бе много важно. Приемаше, че тя е тази, която ще решава, така че се задоволяваше с целувки, сложни стратегии, за да я докосва по-често, и слушане на музика.
От полицейското управление ги отпратиха свободно да се приберат вкъщи, но вече бяха следствени, включително Агостино, пипнат по безспорен начин с дрогата – той наистина рис¬куваше да получи най-лошото наказание. Дни наред времето им минаваше в спомени за това какво са написали в чата, тъй като мобилните им бяха конфискувани. Накрая изборът беше прост: Алваро ще поеме вината. Копакабана пусна слух, кой¬то стигна до карабинерите, и те намериха в приземието цялата дрога. Алваро призна, че е отговорен и за това, че бе дал дро¬гата на момчетата. Когато Копакабана му съобщи, че ще влезе в затвора, каза:
– Не! Пак ли? Е, к’во да се прави. – Нищо повече. В замяна щеше да получава месечно по хиляда евро, дреболия. А преди да отиде в затвора в „Поджореале” – едно момиче, румънка. Но бе поискал да се ожени за нея. Копакабана отговори само:
– Ще видим какво може да се направи.
Междувременно те си бяха намерили нови смартфони, за по няколко евро, крадени, за да могат отново да поддържат връзка в групата. Бяха се разбрали да не споделят нищо за ста¬налото в чата, който току-що бяха включили отново, особено една мисъл, която мина през главите на всичките, но само Та-ти-рекох успя да оформи с думи:
– Скивайте, рано или късно пандизът в Низида ни чака. Си¬гурно всички ще свършим там.
Всеки един от тях поне веднъж си бе представял пътуване¬то с полицейска кола към затвора за малолетни. Преминаване¬то по моста, свързващ островчето с Неапол. Да влязат и година по-късно, вече променени, да излязат. Готови. Мъже.
За някои до такава степен това бе нещо, което трябва да се направи, че се оставяха да бъдат хванати за дребни престъпле¬ния. Все едно, когато излязат, ще имат достатъчно време.
Но момчетата реагираха много добре в тези сложни об¬стоятелства, затваряха си устите и доколкото се разбираше от чата, нищо проблематично не бе станало. Така че Николас и Агостино най-после получиха от Копакабана покана да посетят „Новият Махараджа”. Но Николас искаше още – да бъде пред¬ставен пред боса, отговарящ за района. Агостино събра кураж да го поиска от Копакабана.
– Ясна работа, искам да познават момчетата ми – беше от¬говорът. Така Николас и Агостино влязоха в „Новият Махараджа” придружени лично от него – Копакабана.
Николас го виждаше за първи път. Представяше си го стар, а всъщност бе мъж, наскоро навършил четиридесетте. В колата, докато пътуваха към ресторанта, Копакабана каза колко е дово¬лен от работата им. Отнасяше се с тях като с „Пони Експрес” , но с подчертано внимание. Николас и Агостино не се дразнеха, цялото им внимание бе насочено към предстоящата вечер.
– Как е? Как е вътре? – питаха.
– Ресторант – отговори им той, но те знаеха много добре какво представлява. През YouTube се бяха разходили вътре, присъствали бяха на празници и концерти. Въпросът им бе по-скоро какво е да си вътре, да имаш запазена зала, какво е да си в света на „Новият Махараджа”, да принадлежиш на този свят.
Копакабана мина през един служебен вход и ги отведе в личните си помещения. Бяха се пременили до блясък, бяха съобщили на родителите си и на приятелите си, сякаш бяха по¬канени да присъстват на прием в дворец. В известен смисъл това бе така, сред парвенютата на Неапол това бе сборното място. То би могло да бъде абсолютна илюстрация за кич, прос¬лава на лошия вкус. Но не беше така, бяха намерили елегант¬но равновесие между най–добрите традиции в майоликата от крайбрежието и почти шеговито внасяне на елементи от Ори¬ента: името Махараджа, „Новият Махараджа”, идваше от едно огромно платно в центъра на заведението, донесено от Индия, нарисувано от някакъв англичанин, който после бе дошъл в Не¬апол. Мустаците, формата на очите, брадата, коприната, меки¬те дивани, щит, с нарисувани върху него очи и луна, обърната на север. Животът на Николас започна там, запленен от огромната рисунка на Махараджата.
През цялата вечер Николас и Агостино си пълнеха очите с необикновените посетители, под звуковия фон на непрестанно отваряните бутилки шампанско. Всички минаваха оттук. Това бе мястото, където предприемачите, спортистите, нотариусите, адвокатите, съдиите намираха маса, на която да седнат и да се опознаят, а също кристала, с който да вдигнат наздравица. Мя¬сто, което веднага те караше да се почувстваш далеч от кръчма¬та, от традиционния ресторант, от заведението, където със се¬мейството ще хапнеш миди или пица, препоръчано от приятел, пространството, където ще отидеш с жена си. Място, където можеш да срещнеш всеки, без да има нужда да обясняваш – все едно, че го срещаш на площада. Бе естествено да срещаш нови хора в „Новият Махараджа”.
А Копакабана не спираше да говори, докато в главата на Николас се оформяше ясна картина, която заедно с ястията и натруфените гости обобщаваше всичко в една дума. Лазарат . Представата му за екзотика.
Албанската трева беше новата сила. Копакабана по същес¬тво имаше две дейности: легална в Рио и нелегална в Тирана.
– Трябва да ме заведеш някой ден – каза му Агостино, до¬като се протягаше да вземе поредната чаша вино.
– Там е най-голямата плантация в света. Навсякъде трева – отговори Копакабана, имайки пред вид Лазарат.
Беше се превърнал в терен, където се събира възможно най-много трева. Копакабана разказваше как е успял да за¬купи значителни количества, но не ставаше ясно по какъв на¬чин я пренася от Албания в Италия, определено не срещаше трудности; пътищата от Албания по море и по въздух не бяха сигурни. Товарите преминаваха през Черна гора, Хърватия, Словения и успяваха да влязат във Фриули. От думите му нищо не можеше да се разбере. Замаян от бляскавия свят, в който бе попаднал, Агостино хем чуваше, хем не успяваше да вникне в тези истории, докато Николас можеше да ги слуша безкрайно дълго.
