www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
3.
Малко преди да навлезем в градчето, мяркаме вдясно луксозен спацентър. Градът е прочут с минералната си вода. Построен в полето, буквално в нищото, комплексът има внушителна по размери напълно абсурдна архитектура. Малки кули, бойници, дори намек за крепостна стена. На върха се веят българският трикольор и знамето на Европейския съюз.
– Да отседнем в замъка, а? – смигам на Хайнрих. – Може да получим бонус някоя броня?
– Инвеститори… – въздъхва той.
Подминаваме табелата. Пейзажът се променя. Тесни прашни тротоари, малки дворчета, напълно разнокалибрени къщи. Повечето са неизмазани, направо с голи тухли. Тук-таме се срещат и приятни постройки, но те са по-скоро изключение. Намираме улицата. Виждал съм къщата на снимка, при по-добри времена. Сигурно се е променила. Представям си я остаряла, леко схлупена, но чаровна посвоему, кой знае защо със стени, обрасли с бръшлян. Има външна маса с асма (знам думата от баба ми) и каменна чешма при входа.
Разсеян съм и гледам, но нищо не виждам. Опомням се, когато Хайнрих спира колата. Не, не е истина. Не е това! Номер 48. Уви, това е.
– Стигнахме. Това е номерът – имам чувството, че Хайнрих избягва погледа ми. – Върви.
– Добре – оглеждам се несигурно аз. – И сега… Какво по-точно трябва да…?
– Спокойно. Голямо момче си. Ще се оправиш.
– А ти?
– Ще изчакам в колата.
– Мога да се забавя.
– Няма проблем. Свърши си работата. Тъкмо ще прегледам едни чертежи.
Той издърпва назад седалката, разполага се удобно и вади лаптопа си.
Изведнъж ми хрумва спасителна мисъл:
– Може би не си е вкъщи? Не знае кога ще дойдем.
– Влез и виж.
Няма как. Излизам навън. Стигам до оградата, но веднага се връщам.
– Какво има? – повдига вежди Хайнрих.
– Забравих документите.
Той ми подава една папка. Разменяме бързи погледи. О, не мога ли да не ходя там, по дяволите?! Не, не може. Хлопвам вратата.
Няма звънец, така че отварям металната порта и влизам. Оглеждам пространството, за да се ориентирам.
Вуйчото, който изкупува къщата на части, е превърнал предния двор в нещо средно между строителна площадка и бунище. Сковал е също така някаква барака – може би за да складира съкровищата си. Но явно това предстои, а сега се стреми да натрупа количество. Метални тръби, арматура, кюнци, греди, керемиди, тухли, камъни, пясък. Внимателно ги прескачам и си пробивам път напред. Каменното корито на чешмата е пукнато, кранът е ръждясал. Асмата все още си стои, но явно никой не я подрязва, затова е обрасла с най-различни растения. Паяци са разпънали хамаците си, където им падне. Свобода! Масата е изгнила, по средата се мъдри парче стар линолеум. Баща ми живее в дясната част, така са ми обяснили. Тръгвам натам.
Тук дворът е съвсем буренясал, но поне строителните материали са значително по-малко. Има няколко дървета, сребристият ми адидас размазва купчина изгнили джанки. В дъното се мярка висок, прегърбен силует. Май събира нещо от земята. Приближавам се.
Какво да кажа? Ехо? Здрасти, татко! Не, това не е доб-ра идея. Нещо неутрално. Извинявайте, аз съм… Фигурата бавно се обръща.
– Добър ден – изтръгва се машинално от устата ми. Ентусиазирано се насилвам да се усмихна, при което се получава странна гримаса.
Човекът се стряска и изпуска събраното. Орехи.
– Бяха нападали тука… Викам да ги събера, знам, че орехът не е в моя двор, ама като тъй и тъй са нападали… Ти какво така тука, момче? Търсиш ли нещо?
Теб, теб търся.
