www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
Свързани статии
1
Вик не танцуваше, но не по причините, поради които повечето мъже не танцуват. Той не танцуваше просто защото жена му обичаше да танцува. Това обяснение бе твърде повърхностно и не можеше да заблуди дори самия него, макар да му хрумваше всеки път, когато видеше Мелинда да танцува – тя изглеждаше толкова глупаво, че човек изпитваше неудобство да танцува.
Смътно си даваше сметка, че от време на време Мелинда изниква в зрителното му поле, но само защото привичното усещане за физическата ѝ близост го караше да я разпознава сред останалите. Надигна бавно чашата уиски с вода и отпи.
Седеше прегърбен, с безизразно лице, на кръглата тапицирана скамейка в основата на подпорната стълбищна колона у семейство Мелър, наблюдаваше постоянно менящата се картина на танцуващите и си мислеше как, като се върне довечера вкъщи, ще отиде да погледне кутиите с билки в гаража и ще провери дали напръстничетата са покарали. Сега отглеждаше няколко вида билки и за да усили уханието, потискаше растежа им, лишавайки ги наполовина от нормална слънчева светлина и вода. Всеки ден в един часа, когато се прибираше вкъщи за обяд, изнасяше кутиите на слънце и ги внасяше обратно в гаража в три, когато се връщаше в печатницата.
Виктор Ван Алън беше трийсет и шест годишен, малко под среден ръст, по-скоро леко набит и закръглен, отколкото дебел, с рунтави кестеняви вежди над невинните сини очи. Кестенявата му коса беше права, ниско подстригана, гъста и остра като веждите. Имаше неголеми, плътни устни, обикновено присвити в десния ъгъл, от което лицето му изглеждаше непоколебимо, а може и насмешливо, зависи как го приемеше човек. Именно устните придаваха някаква двусмисленост на изражението му (по тях можеше да се прочете и язвителност), защото сините му очи – големи, умни, невъзмутими – ни най-малко не подсказваха какво мисли и чувства.
През последните минути врявата доста се беше усилила, а танците бяха станали още по-разгорещени под ритъма на латиноамериканската музика. Шумът дразнеше слуха му, но той продължаваше да седи, макар да знаеше, че стига да иска, може да слезе в кабинета на домакина и да се зарови в книгите му. Пил беше колкото да усеща леко, пулсиращо и недотам неприятно бръмчене в ушите си. Навярно като си на гости или на каквото и да било събиране, където се предлага алкохол, трябва да умееш да съгласуваш пиенето с нарастващата шумотевица. Да заглушиш шумотевицата на околните със своята, като вдигаш малка глъчка от весели гласове в главата си. Това много улеснява нещата. Dum non sobrius, tamen non ebrius . Тази латинска епитафия би била чудесна за него, но за жалост не му прилягаше, тъй като простата и глупава истина беше, че предпочиташе повечето време да е с бистра глава.
Очите му неволно се спряха на внезапно образувалата се редица на конга . Също така неволно съзря Мелинда да се усмихва кокетливо на мъжа, надвесил се над рамото ѝ, по-точно заврял лице в косата ѝ – Джоуел Наш. Въздъхна и отпи от уискито. Не можеше да отрече, че за човек, който е танцувал до три часа предната нощ и до пет по-предната, Наш се справяше отлично.
Сепна се от нечие докосване. Оказа се просто старата мисис Поднански, привела се към него. Почти я беше забравил.
– Не зная как да ви се отблагодаря, Вик. Наистина ли няма да ви затрудни да дойдете да си я вземете?
Същото го беше питала преди пет-десет минути.
– Разбира се, че не – отвърна той, като се усмихна и се изправи заедно с нея. – Ще се отбия утре към един без четвърт.
Точно тогава Мелинда се изви към него през ръката на Наш и едва ли не в лицето на мисис Поднански го попита:
– Глупчо глупав, защо не танцуваш?
И преди мисис Поднански бързо да се отдалечи, Вик забеляза как лицето ѝ се изопна, а после се разтегли в пресилена усмивка.
Както танцуваше с Мелинда, Наш му отправи щастлива, леко пиянска усмивка. Какво ли изразяваше тази усмивка? Може би беше дружеска. Точно така. Това би трябвало да означава. Наложи си да откъсне очи от Джоуел, макар в момента да анализираше външността му. Дразнеше го не толкова поведението му – лицемерно, отчасти смутено, отчасти хапльовско – колкото лицето му: момчешката заобленост на бузите и челото, падащата на красиви вълни светлокестенява коса, правилните черти, за които обожателките му навярно биха казали, че не са прекалено правилни. Повечето жени сигурно го смятаха за красавец. Вик си спомни погледа на Наш, когато снощи за шести, ако не и за осми път му подаваше празната си чаша, сякаш засрамен, че приема още едно питие и се застоява още петнайсет минути, но все пак лицето му си оставаше просташки нагло. Досега поне любовниците на Мелинда бяха или по-умни, или по-малко нагли. Добре, че Джоуел Наш нямаше да се задържи тук дълго. Нали се представи за търговски посредник на химическата компания „Фърнес-Клайн“ от Уесли, Масачузетс, и каза, че е дошъл за няколко седмици, за да се запознае с новото производство на компанията. Ако обаче решеше да се установи в Уесли или в Литъл Уесли, положително щеше да заеме мястото на Ралф Гоздън, независимо че може би щеше да предизвика досада у Мелинда и да се провали в други отношения, защото Мелинда изобщо не можеше да устои, видеше ли красиво според нея лице. А не беше възможно в нейните очи Джоуел да не е по-красив от Ралф.
Вик вдигна глава и видя Хорас Мелър до себе си.
– О, Хорас! Няма ли да седнеш?
– Не, благодаря.
Хорас беше слаб, посребряващ мъж, среден на ръст, с издължено чувствително лице и сравнително гъсти мустаци. Сега устните му бяха извити под мустаците в любезната усмивка на притеснителен домакин. Хорас непрекъснато се притесняваше, макар че вечерта вървеше така, както всеки домакин би си пожелал.
– Какво ново в печатницата, Вик?
– Ксенофонт е под печат – отвърна Вик. Врявата пречеше на разговора им. – Защо не се отбиеш някоя вечер? – Имаше предвид в печатницата. Винаги беше там до седем, а от пет нататък оставаше сам, понеже тогава Стивън и Карлайл си тръгваха.
– Добре, ще се отбия – прие Хорас. – Чашата ти пълна ли е?
Вик кимна.
– Пак ще ти се обадя – рече Хорас и се отдалечи.
Веднага щом остана сам, Вик усети някаква празнота.
Някаква неловкост. Нещо неизречено и той знаеше какво е то – Хорас тактично се въздържа да спомене Джоуел Наш. Не каза, че Джоуел е приятен, желан гост, не попита нищо за него, с една дума – не си направи труда да изрече задължителните баналности.
Мелинда беше уредила Джоуел да бъде поканен. Вик я беше чул оня ден, като говореше по телефона с Мери Мелър:
– Е, не ни е точно гост, но се чувстваме отговорни за него, понеже не познава много хора в града… О, благодаря ти, Мери! Знаех си, че няма да имаш нищо против още един гост, при това толкова хубав, толкова…
Да не би случайно нещо да им попречи да са заедно. Е, още една седмица, помисли си Вик. По-точно седем нощи. Наш си заминаваше на първи, неделя.
Ето че по едно време той изникна пред очите му в бялото си сако с широки рамене, като се олюляваше с чаша в ръка.
– Добър вечер, мистър Ван Алън – поздрави Джоуел с подигравателна галантност и се стовари на мястото на мисис Поднански. – Как сте?
– О, както обикновено – отвърна Вик усмихнат.
– Две неща искам да ви кажа – внезапно въодушевен, заяви Джоуел, сякаш току-що му бяха дошли наум. – Първото е, че ми предложиха, по-точно компанията ми предложи да остана още няколко седмици, тъй че се надявам да мога да се отплатя на вас и на съпругата ви за изключителното гостоприемство, което ми засвидетелствахте, и… – Джоуел по момчешки се засмя и сведе глава.
Мелинда направо имаше талант да изнамира хора като Джоуел Наш. Каквото повикало, такова се обадило.
– А второто? – попита Вик.
– Второто… ами второто е, че сте голям симпатяга, дето не ми пречите да се виждам с жена ви. Не че сме се виждали много често – някой и друг обяд, разходка в околността – нали разбирате, само дето…
– Само дето какво? – подкани го Вик, внезапно почувствал се напълно трезв и отвратен от пийналия Наш.
– Ами много мъже биха ми разбили мутрата и за по-малко от това – като си мислят, че има нещо повече, естествено. Да бяхте поне малко раздразнен, ама вие не сте. Това е повече от ясно. Ще ми се да ви благодаря, че досега не сте ми ударили един в носа. Не че има за какво да ме удряте, разбира се. Питайте Мелинда, ако не вярвате.
Добра идея, няма що. Вик го изгледа със спокойно безразличие. Единственият уместен отговор беше да замълчи.
– Във всеки случай исках да ви кажа, че сте направо чудо човек – додаде Наш.
Позьорският жаргон взе да додява на Вик.
– Ценя отношението ви – рече той поусмихнат, – но знайте, че никога не си губя времето да удрям в носа. Ако някой не ми харесва, направо го убивам.
– Убивате ли го? – усмихна се както винаги весело Наш.
– Да. Спомняте си Малкълм Макрей, нали? – Мелинда му беше споменала, че е казала на Джоуел за „загадката Макрей“ и той силно се заинтригувал, защото го бил виждал един-два пъти в Ню Йорк по служба.
– Да – отвърна Джоуел, наострил уши.
Усмивката му се бе смалила. Сега бе само защитно средство. Мелинда несъмнено е казала на Джоуел, че Мал здравата е бил хлътнал по нея. Това винаги придава пикантност на историята.
– Будалкате ме – рече Джоуел.
По думите и изражението му Вик разбра две неща: че Джоуел Наш вече е спал с жена му и че собственото му пълно безразличие към тях двамата е направило силно впечатление. Той плашеше Наш – не само сега, но и през няколкото вечери у дома им. Не даваше никакви признаци на обичайната за такива случаи ревност. А не се ли държиш по общоприетия начин, по правило предизвикваш страх.
– Не, не ви будалкам – въздъхна Вик, извади цигара и поднесе пакета на Джоуел. Той отказа. – Доста се бяха посближили с Мелинда. Сигурно ви е казала. Но не това ми беше неприятно, а самият той – все ще се изфука, все ще намекне, че е на път, та хората да се почувстват задължени да го приютят. А беше и отвратително стиснат. – Вик нагласи цигарата в цигарето и го захапа.
– Не ви вярвам.
– Напротив, вярвате ми. Но това е без значение.
– Ама наистина ли убихте Малкълм Макрей?
– А вие как мислите? – Вик изчака, но отговор не последва. – Мелинда ми каза, че сте го познавали или поне са ви говорили за него. Кой друг според вас може да го е убил? Ще ми е интересно да чуя. Хипотезите ме интересуват повече и от фактите.
– Никаква хипотеза нямам – отвърна отбранително Джоуел.
Самата му поза върху скамейката в момента издаваше скованост и уплаха. Вик се облегна назад, вдигна и отпусна рунтавите си кестеняви вежди и издуха дима право пред себе си.
Замълчаха.
Наш явно премисляше всевъзможни възражения. Вик беше наясно какви могат да бъдат те.
– Като имам предвид, че ви е бил приятел – започна Джоуел точно според очакванията му, – мисля, че не е много редно от ваша страна да се шегувате със смъртта му.
– Никога не ми е бил приятел.
– Но на жена ви е бил.
– Ще се съгласите, че не е същото.
Наш съумя да кимне и даже да се усмихне накриво.
– Все пак мисля, че това е някаква нескопосана шега – рече той и стана.
– Съжалявам. Може би следващия път ще ви накарам да ми повярвате. О, минутка още!
Джоуел Наш се извърна.
– Мелинда нищо не знае за това – рече Вик, все така невъзмутимо облегнат на колоната. – Много ще съм ви задължен, ако не ѝ кажете.
Джоуел се усмихна и едва намери сили да махне с ръка, преди да се отдалечи. Вик го проследи с поглед до другия край на хола, където Хорас и Фил Кауан се бяха заприказвали, но Джоуел не спря при тях. Застана сам и запали цигара. До утре сутринта все още ще вярва, че е било шега, но нещо ще го гложди отвътре, докато го накара да поразпита тоя-оня за отношението на Виктор Ван Алън към Малкълм Макрей. И ще му кажат – било Хорас или Мери Мелър, било дори Мелинда, – че Вик и Мал никога не са се спогаждали. А ако настоява, все Фил или Ивлин Кауан, или пък Хорас, или Мери Мелър ще се изпусне да каже, че е забелязал нещо между Мал и Мелинда, е, нищо повече от лек флирт, разбира се, но…
