Из „Долината на щастливците“ от Милен Миланов

Христо Лепоев не остави подробни бележки за приключенията си. Тук-там през годините описа отделни спомени. Откриваме парчета или в оцелелия тефтер, или в писма до разни приятели, включително до доктор Грийн. В едно такова писмо казва: „Да идеш в Египет и да не видиш пирамидите, ми се струва като въобще да не си стъпвал в тая страна. Да разказваш за пирамидите, означава, че съвсем ти липсват въображение, любопитство и акъл“.

Разбира се, параходът на „Тристеро“ спря в Кайро по пътя нагоре по течението на Нил и разбира се, агенцията организира еднодневна екскурзия до Гиза. Няма сведения за деня от гледната точка на Христо, с изключение на една фотография.

Доктор Грийн обаче ни остави по-подробно описание на времето, прекарано в сянката на гробниците на владетелите от Четвърта династия. Ентусиазмът, с който развихря липсата си на въображение, е донякъде оправдан. В крайна сметка този момент от пътуването излезе в пъти по-важен за съдбата на учения, отколкото на пресния му приятел. Именно там се запознава с жената, която Христо нарича с любов в писмата си Злата заклинателка от Запада.

Несъвършените пермутации в алгоритъма на съдбата родиха познанството им с писъци. Грийн замъкна Христо при екипа на професор Райзнер, който проучваше гробниците на велможи от Старото царство в периметъра на Голямата пирамида. Учените излязоха приятна компания и въпреки натоварващия ритъм на работа имаха търпението да разкажат и покажат някои от интересните плодове на труда си.

– Следващия път трябва да се върнете за повече време – каза докторантът, който тъкмо приключваше дълъг монолог върху фрагментите керамика, които рисуваше точно в този ден. – С дни можем да обсъждаме проблемите с наследствеността и хронологията на Старото царство.

– И аз останах с впечатлението, че само сме зачекнали въпроса – учтиво се съгласи Грийн.

Христо тъкмо се чудеше как от куп счупени грънци могат да излязат всички приказки, дето ги избълва американчето, което всъщност беше поляче. Историята на пътя на родата му от дома до Америка му беше по-интересна.

– Честно, доктор Грийн, не разбирам как така сте се оставили да ви забаламосат тези хора – смени тона докторантът с кимване в общата посока на пътниците от „Лейди Чеймбърс“. – Но се радвам, че всъщност е станало. Беше изключително приятно да се запознаем. С вас също, доктор…

– Господин – поправи го Христо – Лепоев.

– Чудесно, чудесно. Непременно ни посетете отново.

Докато вървяха по пътеката от мастабата към Хеопсовата пирамида, Питър го сгълча на шега, че само е давал зор да тръгват.

– Няма да е хубаво да закъснеем и да тръгнат без нас.
– Несъмнено би било неприятно, но едва ли щеше да се случи.
– За теб не знам, но предпочитам да не поемам излишни рискове.
– Знаеш ли, приятелю, не бих предположил, предвид начина, по който се запознахме.

После женският писък проряза небето. Вероятно подобно нещо се е случвало и по по-впечатляващ начин, но никога в такава близост до слуховите органи на английския доктор хем по медицина, хем класически студии. Двамата мъже подскочиха и обърнаха погледи към източника на вика.

На песъчливата площадка, на стотина метра от мястото, на което стояха, има арабин, камила и крехка жена със сатенени ръкавици и чадър в ръката, кацнала на гърба на животното, изпъчила гърди като Александър сред руините на Персеполис. Жената е източникът на писъците, а причината – древен капан за туристи.

Собственикът на животното се приближава до неподозиращата жертва. Въпросните са развили до съвършенство умението да набелязват тези, които са отделени и напълно беззащитни.

– Миледи, миледи, виждали ли сте камила?
На което обикновено получава утвърдителен отговор.
– Но не сте виждали толкова красива камила.

Доброто възпитание на жертвата и фактът, че не е запозната с критериите за естетическа привлекателност при двугърбите камили, я принуждават да смотолеви неясен отговор, при който и собственикът пристъпва към пълна фронтова атака:
– И тя ви харесва.

Камилата присяда на четирите си крака. Протяга шия, примлясва и гледа с мокри, големи очи.

– Погалете я, миледи, погалете я. – С неуверено движение миледи действително го прави, а арабинът пляска щастливо с ръце.
– Харесва ви, харесва ви, казах ви. Сара подушва добротата у хората, а на вас толкова ви личи, че сте добра. Галете, галете, а ако и ето този морков ѝ дадете, ще ви е робиня до живот.
Така мрежата се оплита около крайниците ѝ с единствен възможен изход удавяне в мрачните планове на предоставящия услугата.
– Обикновено вземам пари на хората, за да се качат на Сара, но вие, миледи, трогнахте душата ми. Качвали ли сте се на камила, миледи?
– Не мисля, че е добра идея.
– Но защо? – остава без дъх господарят на Сара.
– Страх ме е – признава миледи.
– Как? От нашата Сара, която ви наблюдава с такова обожание? Та тя по-скоро би умряла, отколкото да ви нарани.

Сара се изплюва мощно за потвърждение, но не в лицето на миледи, а току в краката на преминаващия фелах с кофа лед и бутилки кока-кола между кубчетата.

– Хайде, миледи, без пари. Качете се на Кораба на пустинята и ще се почувствате като кралицата на Сахара. И без това изглеждате родена за ролята. Моля ви. Заради Сара, миледи.

Разбира се, дамата е вече убедена и разбира се, в чувството, което изпитва, докато Сара се повдига с клатушкане и повлича ход след господаря си, който тръгва да прави обиколка на площадката, уверено хванал повода ѝ, без да спира да бърбори, няма нищо аристократично, камо ли царствено. Когато притеснението да не падне и неприязънта към камилската воня се успокояват, идва вълнение от непознатото, ако и малко странно изживяване. Екзотика и приключения, и арабски принцове. А когато последните ги няма, и камилите вършат работа.
– Бих искала да сляза вече – казва по някое време миледи.
– Един паунд.

Останалите работници, кибици и обслужващ персонал, досега заети да баламосват други жертви или да се оглеждат за представители на Службата по антиките, които като цяло не гледат с добро око на бизнес практиките на фелахите, ограждат участниците в сценката, дюдюкат и обясняват, първоначално със спокоен тон, но прогресивно по-настоятелно, че англичанката трябва да плати, това е правилното в случая.

Няма значение, че дамата е американка. Нито че вече е прекалено уплашена, че да ги поправи. Колкото по-уплашена, толкова по-склонна да плати.
Дамата се огледа за помощ. Ако не друго, на гърба на камилата се намираше в удобна за подобно действие позиция. Помощ нямаше. Фелахът бе следвал внимателно начертана траектория и отвел Сара и миледито до заплашително усамотена част от платото.
– Моля ви, господине, наистина искам да сляза.
– Два паунда.
– Нали беше един?
– Времето тече, миледи. Три паунда и чисти сметки. Така е честно.
– Казахте, че е безплатно – стъписването постепенно отстъпва на справедлив гняв.
– Казах, че качването е безплатно. Не казах нищо за слизането. Миледи.

Одобрително дюдюкане откъм зяпачите. Миледи се огледа още веднъж. Не, нямаше помощ, но нямаше и да плати. Проклета да бъде, ако се поддаде на изнудването на този миризлив идиот. Каква глупачка е само! Все едно е вчерашна, да се върже на такъв трик и на всичко отгоре да се покачи на това отвратително животно. Не. Камилата не е проблемът.

Проблемът е, че допусна да попадне в унизителната позиция на жертва, все едно не бе прекарала целия си съзнателен живот в опити, все по-успешни, да избягва именно подобен развой на събитията. И ето сега, разсея се и се остави очевидно все още неизкоренената ѝ наивност да я вкара в беля. Години усилена работа в септичната яма.

Изпита срам, но не заплака. Плачът нямаше да свърши никаква работа. Крайно време бе да се стегне, да влезе сама в нападение и именно затова изду дробове и закрещя така, все едно я колят.
Фелахът се обърка. Какво правеше кокошката? Нима я подцени? Опита да я успокои.

– Добре, добре, два паунда, миледи, не е нужно да привличаме внимание. Така е честно.

Дамата разбра, че ще победи. Или пък арабинът ще я свали от камилата, тълпата ще я погълне, миризливите ръце ще запушат устата ѝ, ще я завлекат в някоя изоставена гробница, разкъсвайки дрехите ѝ в движение, ще я изнасилят и убият. Дори после да ги хванат и накажат, каква полза би имало за нея? Миг колебание и тишина. Собственикът на Сара се усмихна. Може би англичанката все пак ще поддаде. Понякога ненавиждаше работата си. Толкова пот и нерви за нищо и никакви пари.

– Какво става тук?