Това е моята първа аудио книга. Не знам дали заради това или поради друга причина, не останах особено впечатлен. Може би това не е моята литература, та не искам да излезе, че заклеймявам произведението на Алеко Константинов. Може би очаквах и много повече от книгата. Смятах, че ще е изпълнена със забавни и интересни случки, но се оказа доста скучно четиво. Поне за мен беше такова, да подчертая отново. Да, произведението си е актуална до голяма степен и днес, защото познаваме или срещаме Бай Ганьовци всеки ден, но въпреки всичко не ме впечатли написаното. Знам, че е задължителна в училище и дори се чудя дали може да бъде усмислена от подрастващите, но това няма кой знае какво значение. Може би ще признаят, че произведението изпълнява прекрасно художествената си цел, но това не улеснява четенето и, нито пък ме кара да го харесам като цяло.
За какво се разправя? Приключенията (до голяма степен тази дума е пресилена) на Бай Ганьо, който обикаля Европа и България, като пръска от българщина – все друг му е виновен, търси далаверата и винаги той знае всичко. Толкоз. Близо двеста страници, от които ми хареса само един абзац, сякаш напълно случайно попаднал в книгата:
Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ.
Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.
Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре — музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй „практичен“ и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена…