Отново само една книга тази седмица. Но каква книга само. Беше странно преживяване да прочета „Балада за пойни птици и змии“. Нарочно я протаках, макар че още първия ден след като я взех, прочетох половината. Инстинктивно знаех, че края няма да ми допадне, знаех какво ще се случи предварително. Но! Заради персонажа на Сноу, а) това е любимата ми книга от поредицата „Игрите на глада“ и б) въпреки всичко давам 5 звезди на тази книга.
Спойлер
Книгата си има проблеми със сюжета, персонажите, развръзките и тн. Но персонажа на Сноу беше наслада за четене за мен. Той е абсолютен социопат още от 18-годишен. Не се извинява за това, което е във вътрешния си монолог, правейки се на по-добър отколкото е всъщност. И любовта и предаността към семейството, общността, любимото момиче при него са пречупени, като при всеки социопат и нарцис, през неговата идея за контрол. Абсолютен контрол. В мига в който контрола не е в него, в мига в който средата около него е с неизвестни, той се самоизключва от ситуацията, независимо какви са последствията за околните. В името на себе си, би пожертвал всичко и всички. Освежаващо е книгата да се разказва от името на абсолютния злодей в литературната вселена на „Игрите на глада“ без ненужните извинения. Социопатските и маниакалните черти, с които познаваме тиранина Сноу са налични и тук, и през годините на издигането му до властта са се доразвили. Умишлено не искам да издавам твърде много от сюжета за тези, които още не са прочели книгата, но вече издадох достатъчно. Имам усещането, че това няма да е единствената книга за изкачването на власт на Сноу. Но си обяснявам всички негови постъпки по време на първоначалната трилогия: Игрите на глада, Възпламеняване, Сойка-Присмехулка. Доби смисъл омразата към 12 окръг, към Катнис, към хората от окръзите като цяло, към пеенето, сойките-присмехулки, влюбените и тн. Не от глдна точна на диктатор, със заплашена власт, а от гледна точка на болезнени спомени, от младините му.
И странично ми допадна неговото презрително отношение към своите: „елита“ на Капитол. Омразата му към тях е почти толкова голяма, колкото омразата към окръзите. Но това, че счита за чужди елита, не го прави свой на „окръзите“, от които е любимата.
Което ме води, без да съм излишно спойлваща, до момичето. Неговото момиче. Сега Сноу е романтичен почти на нивото на Крисчън Грей. Една обсесивност, една жажда за контрол. Едно постоянно повтаряне на притежателната думичка „моя“ все едно е добитък, а не любима. С две думи е абсолютен сексист. Обаче! През цялото време си мислех от какво точно е изградена тази негова, ще я нарека „романтична“ привързаност към момичето. Желание за притежание? Момчето Сноу си има дисфункционално семейство и това му се е отразило на всичко, включително идеята какво той разбира под „първа любов“. Но от друга страна, в мига в който е заложено на карта да избира бъдещето му или нея, той започва да обмисля с какво слово да я зареже. Колкото и да е обсебен от желанието да я има, или привлечен от нея, в мига в който има право на избор дали да има бъдещ абсолютен контрол над нацията, или тотален контрол над нея някъде в дивото, извън неговата зона за комфорт, познайте какво ще избере?
В заключение, тази книга е претендент за любимец през 2020, но още не съм на 100 % сигурна и искам да помисля по въпроса. Най-много ми допадна, че книгата макар и предвидима е трезва и аналитична като самия Сноу. Не е романтична история тип „Ромео и Жулиета“. За мен книгата е свършила прекрасна работа в едно нещо (изключвам дребни неточности и слабости в сюжетното развитие, особено накрая, който е малко претупан, с изключение на последните 20-40 страници), да ни вкара в главата и начина на мислене на Сноу. Да разберем защо този тиранин е такъв какъвто е, и какво диктува постъпките му. Накратко, една нещастна любов в младините му не го прави жестокия президент, които видяхме в книгите и филмите. Той си е такъв поначало. Ако се търси корени в злината му, тя е от мястото където е роден и елита в който е отгледан, и на първо място от семейната му среда, която е крайно дисфункционална (човека си има проблеми тип пича от Психо, което за мен беше удоволствие да се чете, тъй като обичам да чета за дълбоки анализи на психиката на хората). Надълго, прочетете книгата. Препоръчвам я, горещо!
Удоволствие беше да чета „Балада за пойни птици и змии“.
www.nadvecher.com Четящите в България под един покрив
