Знаем от Шехерезада, че разказването на истории може да спасява живот. Нали и тя разказва всяка вечер по една история и нейният убиец я оставя жива до другия ден, и така 1001 нощи, докато той през историите се влюбва в тази жена. Така се спасява и тя, а и всички останали, които можеха да бъдат убити от Шахриар. Това може литературата. Но книгата може това само когато попадне у човек, който чете с ум и сърце. Това каза в интервю за БТА писателят Георги Господинов.
През 2021 година популярният български автор се превърна в един от най-награждаваните ни писатели, след като само в рамките на няколко месеца бе отличен с редица национални и международни награди. През пролетта Господинов бе удостоен с Узедомската литературна награда, връчена му от Олга Токарчук. Сред мотивите си журито посочва българския автор като значим и уникален глас в европейската литература. През май “Времеубежище” бе обявена за роман на годината в конкурса на Националния дарителски фонд “13 века България”. През август писателят бе отличен за разказите си с “Цинклар” от Асоциацията на датските писатели.
През октомври Георги Господинов стана първият българин и първият писател от Източна Европа, получил италианска награда за литература “Премио Стрега Еуропео”. Романът му “Времеубежище” бе определен за победител от жури, съставено от 20 италиански писатели – лауреати и финалисти на наградата през годините. В последните дни на декември книгата “Естествен роман” донесе голямата наградата за литература на Атина. Господинов е първият българин, получил това признание.
Пред БТА Георги Господинов разказа какво носят след себе си литературните награди, могат ли да бъдат убежище книгите и защо е важно да си подаряваме книги.
– Приключвате една успешна година – с много отличия и международно признание. Какво значение отдавате на наградите и каква е тяхната роля за литературата според Вас?
Георги Господинов: Всяка награда е различна. Много зависи кой връчва наградата и кой всъщност избира книгата. Тази година се случиха наистина много хубави неща на книгите навън и това ме радва, защото така те стигат до други читатели, които нямат твоя опит, които не познават добре контекста, в който са написани. Когато такава книга спечели, винаги е радостно за автора. Радостно е и по други причини.
Първата литературна награда беше дадена от жури, водено от нобеловата лауреатка Олга Токарчук, това беше през пролетта на 2021 година в Узедом. След това дойде наградата на датските писатели. Там пък различното беше, че тя се дава за кратки разкази. Тази награда е вземана предишни години от Джулиан Барнс и от други големи, предимно американски, писатели. Тук я имаше и радостта, че за пръв път български писател взема тази награда, както и наградата в Узедом преди това.
Много важна беше наградата на “13 века България”, която беше връчена тук за роман на годината на “Времеубежище”. Благодарение на тази награда, книгата “Времеубежище” можеше да участва и да се състезава за голямата награда “Премио Стрега Еуропео” в Италия. Може би “Премио Стрега” беше най-голямата награда през тази година. Но кое беше различното в нея и защо тази награда ме радва? Първо, защото се състезаваше в голяма конкуренция с писатели, чиито романи идваха от Испания, Франция, Германия и носеха съответно техните големи национални награди, като например Германската награда за литература или най-известната награда “Гонкур” във Франция. И още нещо – за първи път писател от тази част на Европа печели тази награда. И може би най-важното – че читателите на Италия, с които се виждах по време на награждаването, в Торино и в Рим, идваха с книгите си, говорихме си и те казваха, че стоят зад книгата, стискат палци, питаха ме разни неща за нея. Това е най-голямата радост всъщност.
– С кои писатели успяхте да се срещнете на някои от награждаванията и какви идеи обменихте на тези срещи?
Г. Господинов: Особеното на наградата “Премио Стрега Еуропео” е, че за нея гласуват 20 италиански писатели, които са получавали наградата “Стрега” предишни години. И това е много хубаво, когато твои колеги – писатели оценяват твоя книга. С част от тях имах хубави разговори.
Тази година бях поканен и от самата Олга Токарчук на един фестивал в Полша, така че с нея имахме много хубаво общуване. Говорихме си за това, което вълнува европейските писатели днес – това са, от една страна, темите за паметта, за миналото, а всъщност и за бъдещето, което е тревожно. Също така това, което вълнува Олга Токарчук и мен, понеже тя е човек с позиция, е как да протестираме, как писателите мога да се съпротивляват и да работят за съпротивата срещу популизма, който е тук и срещу онова, което се случва в Полша всъщност. Олга Токарчук е много активен участник в протестите там.
Писателят не може да остане безразличен към това, което се случва в света. Мисля, че това, както и тази тревожност за случващото се днес, е общото между европейските писатели.
– Какъв е пътят до това един български автор да бъде забелязан не само в родината си, а и да стане близък на читателите от различни страни по света?
Г. Господинов: Нищо не зависи в крайна сметка от автора, защото, когато книгата е написана, тя си има свой път и рано или късно среща читателите си. Ще ви дам пример. Преди седмица получих голямата награда на Атина за “Естествен роман”. Това е първият ми роман, публикуван е през 1999 година, тоест в края на миналия век, преди 22 години. Това е първата международна награда, която той получава. Така че това са дълги години, в които книгите си търсят читатели.
Ако една книга е написана вълнуващо, тя рано или късно ще срещне читателите си и ще срещне признанието. Ще ми се да вярвам в това. Казвам го не просто като някакъв излишен оптимизъм. Трябва да си кажем и това, че е много трудно за българската литература да пробие навън по ред причини. Първо, защото се пишат много други страхотни книги на големи езици. Второ, защото нашите книги излизат в малки издателства, зад нас не стои някаква издателска машина, която може да популяризира книгите. Всичките книги дотук, с едно-две изключения тази година, а това са вече над 50 издания на чужди езици, са излизали в малки и средно големи издателства. И това е голяма радост и за самите издателства. За пръв път автор от моето издателство в Италия получава наградата “Премио Стрега” и това е голямо окуражаване и за малките издатели, които се осмеляват да издават литература от неголеми езици.
Има и нещо друго хубаво. Тези награди открехват вратата към българската литература. И се надявам за българските писатели, които идват, да бъде с една стъпка и една идея по-лесно. Защото издателите са разбрали, че не винаги губят, когато издават български писатели или писатели от малки езици. Сега в италианското издателство “Воланд” ще излязат още няколко съвременни български писатели след успеха на книгата. На други езици също. А догодина ще поканим една много голяма писателка в България.
Това са малките добри новини за българската литература – открехването на вратата и светът да знае, че тук има една литература, която може да разказва истории.
– Наскоро казахте, че в пандемията книгите са останали единственото ни позволено убежище. Но може ли литературата да ни защити от това, което се случва в света около нас?
Г. Господинов: Това е голямата надежда – че човекът, който чете книга, по-трудно унизява друг човек. Човекът, който чете книга, изпитва съчувствие и състрадание към другия човек. И третото, не по-малко важно е, че човекът, който чете книга, разбира малко повече за света и за себе си. Това също са защити.
Ние знаем от Шехерезада, че книгата, историята, разказването на истории, може да спасява живот. Нали и тя разказва всяка вечер по една история и нейният убиец я оставя жива до другия ден, и така 1001 нощи, докато той през историите се влюбва в тази жена. Така се спасява и тя, а и всички останали, които можеха да бъдат убити от Шахриар. Това може литературата. Но книгата може това само когато попадне у човек, който чете с ум и сърце. Тоест, сама по себе си книгата нищо не може да направи, ако не мине през ума и сърцето на свестен читател. Свестният читател е свестен човек. Това си говорихме наскоро, че човек, който е плакал на “Малката кибритопродавачка”, по-трудно става лош човек. Човек, който се вълнува от думи, по-трудно после убива с думи друг. Това са защитите.
Създател сте на инициативата да се подаряват книги за Коледа. Какви книги подарявате на близките си за празниците?
Г. Господинов: Това е една малка идея, наистина много малка, но подхваната от хората и на мен ми се струва важно, защото Коледите наистина са направени от книгите, които сме чели и от историите, които сме слушали. И защото подаряването на книги, наскоро четох някъде, е бил най-важният подарък или първият подарък преди векове в световната история. Това са си подарявали по Коледа – книги.
Тази година подарявам книги на млади български автори, защото ми се иска те да стигнат до читателите си. Това са автори, с които съм работил – поезия на Александър Габровски, който е много млад автор с дебютна книга, с когото работихме две години, на Димитър Ганев, дебютният роман “Направени от вина” на Йоанна Елми. Тази есен издадох една книжка и аз – “В пукнатините на канона” с литературни истории, така че подарявам и нея.
– Какви са очакванията Ви за 2022 година? Оптимист ли сте за това, което предстои?
Г. Господинов: Това, което много ми иска за предстоящата година, е да направим няколко малки крачки. От една страна, към това да си върнем усещането за общност – това усещане, което имахме донякъде в началото на пандемията. Да укротим, да смирим истерията, която ни беше завладяла през тази изминала година, и да започнем да си приказваме. Ето това са три малки, прости неща, за които ми се ще да работим през идващата година.
Виж още:
